Взе душ и се преоблече, после отиде с автобуса в ТАСС, съветската информационна агенция. Беше една от повече от хилядата репортери в агенцията, но не много от тях ги возеха насам-натам в реактивни самолети на военната авиация. Беше изгряваща звезда, способна да произведе живи и интересни статии, които се харесваха на младежта, без при това да се отклоняват от партийната линия. Това беше нож с две остриета: често й даваха трудни и важни задачи.
В лавката хапна купа каша от елда със сметана, после отиде в отдела си. Макар да беше звезда, още не беше заслужила свой кабинет. Поздрави колегите, после седна на едно бюро, сложи хартия и лента в пишещата машина и започна да пише.
В самолета друсаше прекалено силно, за да си води бележки, но тя беше планирала статиите в главата си и сега можеше да пише гладко, като от време на време сверяваше подробностите в тетрадката си. Задачата й беше да насърчи млади съветски семейства да се преселят в Сибир, за да работят в процъфтяващата добивна промишленост: нелека задача. Затворническите лагери предоставяха изобилна необучена работна ръка, но там имаше нужда от геолози, инженери, земемери, архитекти, химици и менажери. В статията си обаче Таня не обръщаше внимание на мъжете и пишеше за техните съпруги. Започна с една хубава млада майка на име Клара, която с ентусиазъм и хумор говореше как се справя с живота при отрицателни температури.
Половината утро беше вече минало, когато редакторът на Таня, Даниил Антонов, взе листовете от поставката и започна да чете. Антонов беше дребен мъж с деликатни обноски, необичайни в журналистическия свят.
— Прекрасно — каза той след малко. — Кога мога да получа останалото?
— Пиша възможно най-бързо.
Той се подвоуми.
— Докато беше в Сибир, чу ли нещо за Устин Бодян?
Бодян беше оперен певец, заловен да вкарва два екземпляра от Доктор Живаго, с които се беше сдобил в Италия. Сега беше в трудов лагер.
Сърцето на Таня заби гузно. Подозираше ли я Даниил? Като за мъж, той беше необикновено интуитивен.
— Не — излъга тя. — Защо питаш? Чул ли си нещо?
— Нищо.
Даниил се върна на писалището си.
Таня почти беше завършила третата статия, когато Пьотр Опоткин спря до бюрото й и се зачете с увиснала между устните цигара. Опоткин, главният редактор на статиите, беше як мъж с лоша кожа. За разлика от Даниил, той не беше професионален журналист, а комисар, политическо лице. Работата му беше да се грижи статиите да не нарушават ръководната линия на Кремъл и единствената му квалификация за тази работа беше строгата му правоверност.
Прочете първите няколко страници и отсъди:
— Казах ти да не пишеш за времето.
Беше от някакво село северно от Москва и още говореше със северноруски акцент.
Таня въздъхна.
— Пьотр, поредицата е за Сибир. Хората вече знаят, че там е студено. Никой няма да се излъже.
— Но тук всичко е за времето.
— Разказва се как една находчива млада московчанка гледа семейството си в тежките условия и го прави като едно голямо приключение.
Даниил се включи в разговора.
— Тя е права, Пьотр. Ако въобще не споменем студа, хората ще решат, че статията е боклук и няма да повярват и една дума от нея.
— Не ми харесва — упорстваше Пьотр.
— Трябва да признаеш — настоя Даниил, — че при Таня звучи вълнуващо.
Опоткин се умисли.
— Може и да си прав — рече той и пусна листовете обратно в подноса. — В събота вечер у дома има празненство — каза той на Таня. — Дъщеря ми завършва гимназия. Питах се дали ти и брат ти бихте искали да дойдете?
Опоткин безуспешно се мъчеше да се издигне в обществото и устройваше болезнено скучни празненства. Таня знаеше, че може да отговори и от името на брат си.
— Бих искала, а и съм сигурна, че Димка също би искал, но майка ни има рожден ден. Толкова съжалявам.
Опоткин видимо се обиди.
— Много лошо — рече той и се отдалечи.