Когато вече не можеше да ги чуе, Даниил каза:
— Майка ти няма рожден ден, нали?
— Да.
— Той ще провери.
— И ще разбере, че съм се извинила любезно, понеже не искам да ида.
— Би трябвало да посещаваш неговите празненства.
Таня не искаше да води този спор. Имаше по-важни работи на главата. Трябваше да напише статиите, да се измъкне оттук и да спаси живота на Устин Бодян. Но Даниил беше добър началник, при това свободомислещ, и тя потисна нетърпението си.
— На Пьотр не му пука дали присъствам на неговите угощения или не. Той иска брат ми, който работи за Хрушчов — Таня беше навикнала на усилията на хората да се сприятеляват с нея заради влиятелното й семейство. Покойният й баща беше полковник от КГБ, тайните служби; а вуйчо й Володя беше генерал от военното разузнаване.
Даниил притежаваше журналистическо упорство.
— Пьотр ни отстъпи за сибирските статии. Трябва да му покажеш, че си признателна.
— Ненавиждам неговите празненства. Приятелите му се напиват и опипват чуждите съпруги.
— Не искам той да ти има зъб.
— И защо би го сторил?
— Ти си много привлекателна — Даниил не я ухажваше. Той живееше с един приятел и Таня беше сигурна, че е един от онези мъже, които нямат влечение към жените. Говореше суховато: — Красива, надарена и — най-лошото — млада. На Пьотр няма да му е трудно да те намрази. Постарай се малко повече с него.
Даниил се отдалечи бавно.
Таня разбра, че той навярно има право, но реши да мисли за това по-късно, и отново насочи вниманието си към пишещата машина.
По обед взе от лавката чиния картофена салата и сельодка и се нахрани на бюрото си.
Скоро завърши третата статия. Предаде листовете на Даниил.
— Отивам у дома да спя — каза тя. — Моля те, недей да звъниш.
— Добра работа. Наспи се хубаво.
Таня прибра тетрадката в чантата си и излезе от сградата.
Сега трябваше да се увери, че не я следят. Беше уморена, а това значеше, че е вероятно да направи някоя глупава грешка. Тревожеше се.
Подмина автобусната спирка, върна се няколко преки до предишната и взе автобуса оттам. В това нямаше смисъл, тоест всеки, който направеше същото, я следеше.
Никой не постъпи така.
Слезе недалеч от голяма предреволюционна сграда, сега разделена на апартаменти. Обиколи я, но не личеше някой да я наблюдава. Притеснено обиколи отново за по-голяма сигурност. После влезе в мрачния вход и се качи по напуканото мраморно стълбище до жилището на Василий Енков.
Тъкмо щеше да вкара ключа в ключалката, когато вратата се отвори и се появи слабо русо момиче на не повече от осемнадесет години. Василий стоеше зад момичето. Таня изруга на ум. Беше твърде късно да се обърне и да се престори, че отива в друг апартамент.
Блондинката я огледа подробно и преценяващо, като не пропусна прическата, фигурата и облеклото. После целуна Василий в устата, изгледа Таня победоносно и слезе по стълбите.
Василий беше на тридесет, но харесваше младите момичета. Те му се покоряваха, понеже беше висок и хубав, с изваяни черти, винаги малко по-дълги от приетото тъмни коси и меките кафяви очи на любовник. Таня му се възхищаваше по съвършено различни причини: той беше смел, умен и писател от световна класа.
Влезе в студиото и пусна чантата на един стол. Василий работеше като редактор в радиото и по природа беше разпилян. Бюрото му беше заринато в книжа, а на пода се издигаха купчини книги. Явно работеше върху радиоадаптация на първата пиеса на Максим Горки, Еснафи. Сивата му котка, Мадмоазел, спеше на кушетката. Таня я избута и седна.
— Коя беше малката уличница?
— Това беше майка ми.
Таня се разсмя въпреки раздразнението си.
— Съжалявам, че се оказа тук — рече Василий, макар да не изглеждаше твърде опечален.
— Ти знаеше, че ще дойда днес.
— Мислех, че ще е по-късно.
— Тя видя лицето ми. Не бива никой да знае, че има връзка между нас.
— Тя работи в ГУМ. Казва се Варвара. Няма да заподозре нищо.
— Моля те, Василий, не допускай да се случи отново. Това, което правим, е достатъчно опасно. Можеш да спиш с млади момичета всеки ден.
— Права си. Няма да се повтори. Нека ти направя чай. Изглеждаш уморена.
Василий се зае със самовара.
— Уморена съм. Но Устин Бодян умира.