Таня беше прекалено уморена, та да разсъждава за това, и предполагаше, че и всяко друго място ще е опасно.
— Докато ти си в радиото, аз ще поспя.
Влезе в спалнята. Чаршафите бяха смачкани: предположи, че Василий и Варвара бяха прекарали сутринта в леглото. Заметна отгоре кувертюрата, свали си обувките и се изтегна.
Тялото й беше уморено, обаче умът й работеше. Страхуваше се, но все пак искаше да иде на площад „Маяковски“. Несъгласие беше важно издание, въпреки любителската изработка и слабото разпространение. Доказваше, че комунистическата власт не е всесилна. Показваше на дисидентите, че не са сами. Духовните водачи, които се бореха срещу преследването, четяха за певци, арестувани заради протестни песни, и обратното. Вместо да се чувства като самотен глас в едно монолитно общество, дисидентът осъзнаваше, че е част от голяма мрежа, хиляди хора, които искат различно и по-добро управление.
И можеше да спаси живота на Устин Бодян.
Най-сетне Таня заспа.
Събуди я някой, който я галеше по бузата. Отвори очи и видя, че Василий се е изтегнал до нея.
— Разкарай се.
— Това е моето легло.
Таня седна.
— На двадесет и две съм. Прекалено стара съм, та да те интересувам.
— За теб ще направя изключение.
— Ако ми се прииска да вляза в харем, ще ти кажа.
— Бих зарязал всички останали заради теб.
— Би ли? Дявол да те вземе.
— Бих. Наистина.
— Може би за пет минути.
— Завинаги.
— Направи го за шест месеца и ще си помисля.
— Шест месеца?
— Видя ли? Ако не можеш да пазиш целомъдрие за половин година, как даваш обещания завинаги? Колко е часът, по дяволите?
— Спа цял следобед. Не ставай. Само да се съблека и ще се вмъкна в леглото при тебе.
Таня се изправи.
— Трябва да тръгваме веднага.
Василий се предаде. Сигурно не беше сериозен. Чувстваше се задължен да предлага на младите жени. След като беше изпълнил обичайното, щеше да го забрави, поне за известно време. Подаде й снопче от около двадесет и пет листа, отпечатани двустранно с леко замазани букви: броеве на новото издание на Несъгласие. Омота около шията си червен памучен шал въпреки хубавото време. Така изглеждаше артистичен.
— Да вървим тогава.
Таня го накара да почака и отиде в банята. Лицето в огледалото я гледаше втренчено със сини очи, обрамчени от светлоруси коси с къса гаменска прическа. Сложи слънчеви очила, за да прикрие очите си и завърза грозна кафява забрадка. Сега можеше да мине за коя да е младичка жена.
Влезе в кухнята, без да обръща внимание на нетърпеливото потропване с крак на Василий, и си наля чаша вода от чешмата. Изпи я и после съобщи:
— Готова съм.
Отидоха до станцията на метрото. Влакът беше препълнен с работници на път за дома. Пътуваха до станция „Маяковски“ на околовръстния път „Садовое кольцо“. Нямаше да се застояват тук: щом раздадяха всичките петдесет бройки от вестника, щяха да си тръгнат.
— Ако възникнат някакви неприятности — каза Василий, — помни само, че не се познаваме. — Разделиха се и излязоха над земята с разлика от една минута. Слънцето беше ниско и летният ден захладняваше.
Владимир Маяковски беше поет с международна известност, а също така и болшевик, и Съветският съюз се гордееше с него. Героическият му паметник се издигаше на двадесет стъпки в центъра на едноименния площад. Няколкостотин млади хора се въртяха из тревата. Облеклото на някои наподобяваше западната мода — сини джинси и пуловери с поло яка. Момче с каскет продаваше своя роман — напечатани под индиго страници, пробити и вързани с връв. Заглавието беше „Растеж назад“. Дългокосо момиче носеше китара, но не опитваше да свири: може би инструментът беше аксесоар, подобно на чанта. Имаше само един униформен, но хората от тайната милиция бяха комично видими — носеха кожени якета в топлото време, за да прикриват пистолетите си. Таня обаче избягваше очите им — те не бяха толкова смешни.