След като бяха излизали година и спяха заедно в почивните дни повече от шест месеца, Ребека започна да се чуди защо той не й предлага да се омъжи за него. Не бяха деца: по онова време тя беше на двадесет и осем, а той — на тридесет и три. Затова Ребека му предложи. Ханс се изуми, но каза да.
Сега спря пред нейното училище. Училищната сграда беше модерна и добре оборудвана: комунистите се отнасяха сериозно към образованието. Пред входа пет от по-големите момчета стояха под едно дърво и пушеха. Без да обръща внимание, че я зяпат, Ребека целуна Ханс в устата. После излезе от колата.
Момчетата я поздравиха вежливо, но тя усещаше лъстивите им юношески погледи върху тялото си, докато цапаше през локвите в двора.
Ребека беше от политическо семейство. Дядо й беше депутат на социалдемократите в Райхстага до идването на Хитлер на власт. Майка й беше градски съветник, също от социалдемократическата партия, в краткия следвоенен период на демокрация в Източна Германия. Ала сега Източна Германия бе комунистическа тирания и Ребека не виждаше смисъл да се занимава с политика. Затова насочи идеализма си в учителстването с надеждата следващото поколение да е не толкова догматично, а да е по-състрадателно и по-умно.
В учителската стая провери извънредната програма на дъската за съобщения. Днес повечето й часове бяха в смесени класове — две групи ученици, натъпкани в една стая. Ребека преподаваше руски, но се налагаше да взема и часове по английски. Не говореше езика, обаче поназнайваше нещо от британската си баба, Мод, все още жизнена на седемдесет.
За втори път искаха от Ребека да преподава английски и тя се замисли за текст. Първия път използва листовка, раздавана на американските войници, в която им се обясняваше как да се разбират с германците. Беше забавно за учениците и те научиха много. Днес навярно щеше да напише на дъската текста на някоя известна песен, например „Туист“ — непрекъснато я пускаха по радиото на американската армия — и щеше да ги накара да го преведат на немски. Нямаше да е редовен урок, но това беше най-доброто, което можеше да направи.
Училището отчаяно страдаше от недостиг на учители, защото половината бяха емигрирали в Западна Германия, където заплатите бяха с триста марки месечно по-високи и хората бяха свободни. Така беше в повечето училища в Източна Германия. И не бяха само учителите. Лекарите можеха да удвоят доходите си на запад. Майката на Ребека, Карла, беше старша сестра в голяма източноберлинска болница и си скубеше косите заради недостига на лекари и сестри. Същото беше в индустрията и дори във въоръжените сили. Това беше национална криза.
Докато Ребека записваше текста на песента в тетрадка и се мъчеше да си припомни стиха за „моята малка сестричка“, заместник-директорът влезе в учителската стая. Бернд Хелд беше може би най-добрият приятел на Ребека извън семейството й. Беше слаб тъмнокос мъж на четиридесет, със синкав белег на челото — беше ударен от шрапнел, когато беше участвал в отбраната на възвишенията Зеелов в последните дни на войната. Преподаваше физика, но споделяше интереса на Ребека към руската литература и по няколко пъти седмично обядваха заедно сандвичи.
— Слушайте всички — подзе Бернд. — Боя се, че имам лоши новини. Анселм ни напусна.
Разнесе се изненадано шушукане. Анселм Вебер беше главният учител. Беше верен комунист — налагаше се. Ала явно принципите му бяха надвити от привлекателните западногермански богатство и свобода.
Бернд продължи:
— Ще заема неговото място, докато успеят да назначат нов главен учител.
Ребека и всеки друг учител в училището знаеше, че самият Бернд би трябвало да получи поста, ако се вземаха под внимание способностите; но Бернд беше изключен, защото не искаше да постъпи в Социалистическата единна партия ГЕСП — комунистическа партия във всичко, освен името.
По същата причина и Ребека никога нямаше да стане главен учител. Анселм я молеше да влезе в партията, но това беше немислимо. За нея щеше да е като да влезе в лудница и да се преструва, че всички са нормални.
Докато Бернд разпределяше извънредните часове, Ребека се питаше кога ли ще назначат новия главен учител. След една година? Колко щеше да продължи кризата? Никой не знаеше.
Преди първия час тя провери в своето отделение за писма, но беше празно. Пощата още не беше дошла. Навярно и раздавачът беше отишъл в Западна Германия.
Писмото, което щеше да обърне живота й с главата надолу, още пътуваше.