Хората се редуваха да четат по едно-две стихотворения. Повечето бяха мъже, но тук-там се срещаха и жени. Момче с пакостлива усмивка прочете стихотворение за ленив стопанин, който се мъчи да подкара стадо гъски. Тълпата начаса позна, че метафората е за Комунистическата партия, която организира народа. Скоро всички ревяха от смях, с изключение на милиционерите, които изглеждаха озадачени.
Таня небрежно се движеше из тълпата и слушаше с половин ухо някакво стихотворение, изпълнено с младежки гняв във футуристичния стил на Маяковски. Дискретно вадеше листовете от джоба си един по един и ги плъзваше в ръцете на всеки, който й се видеше дружелюбен. Държеше Василий под око. Той правеше същото. Веднага чу потресени и угрижени възклицания, когато хората започнаха да говорят за Бодян: в подобно множество повечето хора знаеха кой е той и защо е бил арестуван. Таня раздаде листовете възможно най-бързо, нетърпелива да се отърве от тях, преди милицията да надуши какво става.
Късо подстриган мъж с вид на бивш военен се изправи отпред и вместо да рецитира стихове, започна да чете статията на Таня за Бодян. Тя беше доволна — вестта се разпространяваше дори по-бързо от очакванията й. Разнесоха се негодуващи викове, когато четецът стигна до мястото, където пишеше, че Бодян не получава медицински грижи. Но мъжете в кожените якета бяха доловили промяната в атмосферата и изглеждаха по-бдителни. Таня забеляза, че един говори настоятелно по радиостанцията.
Бяха й останали пет листа, които сякаш прогаряха дупка в джоба й.
Милиционерите се намираха по краищата на тълпата и сега влязоха сред хората и се отправиха към четеца. Той предизвикателно размахваше своя брой на Несъгласие и викаше за Бодян, а милиционерите приближаваха. Някои от тълпата се струпаха около основата на паметника, за да попречат на милиционерите да доближат. В отговор онези от КГБ станаха груби и започнаха да изтикват хората от пътя си. Ето така започваха метежите. Таня тревожно заотстъпва към края на тълпата. Имаше още само едно копие от Несъгласие. Пусна го на земята.
Внезапно се появиха пет-шест униформени милиционери. Докато уплашено се питаше откъде са се взели, Таня погледна най-близката сграда от другата страна на улицата и видя как от входа търчат още милиционери: явно се бяха крили вътре и бяха чакали кога ще има нужда от тях. Измъкнаха палките и тръгнаха през тълпата, като безразборно налагаха хората. Таня видя как Василий се обърна и тръгна възможно най-бързо през множеството. Тя направи същото. После някакъв паникьосан юноша се блъсна с все сила в нея и тя падна на земята.
За миг остана замаяна. Когато зрението й се поизбистри, видя как още хора бягат. Надигна се на колене, но главата й се въртеше. Някой се препъна в нея и пак я повали. После изведнъж Василий се озова до нея, грабна я с две ръце и я изправи. Тя за миг се изненада — не бе очаквала той да рискува собствената си безопасност, за да й помогне.
После някакъв милиционер удари Василий по главата с палка и той падна. Милиционерът приклекна до него, издърпа ръцете му зад гърба и го закопча бързо и опитно. Василий вдигна поглед към Таня и произнесе беззвучно:
— Бягай!
Тя се обърна и хукна, ала след миг налетя на униформен милиционер. Той я стисна за ръката. Таня опита да се измъкне и се развика:
— Пуснете ме!
Онзи затегна хватката и отговори:
— Арестувана си, кучко.
6.
Залата „Нина Онилова“ в Кремъл беше наречена на името на картечарка, загинала в битката за Севастопол. На стената имаше рамкирана черно-бяла снимка на генерал от Червената армия, който полага ордена Червено знаме върху надгробния й камък. Снимката висеше над бяла мраморна камина, пожълтяла като пръстите на пушач. Из цялото помещение сложни гипсови орнаменти рамкираха по-светли участъци от боята на местата, където някога бяха висели други картини, и така подсказваха, че стените не са боядисвани от революцията. Навярно залата бе представлявала елегантен салон. Сега беше мебелирана с маси за столова, наблъскани в дълъг правоъгълник, и двадесетина евтини стола. На масите лежаха керамични пепелници, които явно се изпразваха всеки ден, но никога не се миеха.
Димка Дворкин влезе. Мислите му бяха объркани, а стомахът му беше свит на възел.
Помещението беше обичайното място за срещи на сътрудниците на министрите и секретарите, които съставляваха Президиума на Върховния съвет, управляващия орган на СССР.