Вера се уплаши. Очите й се разшириха.
— Как го правите? — попита тя със страхопочитание.
Не беше нещо свръхестествено. От някое време Димка се опасяваше, че на Таня й предстоят неприятности.
— Какво е направила? — попита той.
— Арестувана е.
— Ох, по дяволите.
Вера посочи един отворен телефон на помощната масичка и Димка взе слушалката. На линията беше майка му, Аня.
— Таня е на Лубянка! — каза тя, използвайки краткото название на главната квартира на КГБ на площад „Лубянка“. Беше на ръба на истерията.
Димка не беше съвсем изненадан. Двамата със сестра му бяха единодушни, че в Съветския съюз има много лоши неща, но докато той вярваше, че са необходими реформи, Таня мислеше, че комунизмът трябва да се премахне. Това интелектуално разногласие не се отразяваше на взаимната им обич. Двамата бяха най-добри приятели. Открай време беше така.
Човек можеше да попадне зад решетките, ако мисли като Таня — и това беше едно от лошите неща.
— Успокой се, майко, мога да я измъкна от там — отговори Димка. Надяваше се да е способен да оправдае думите си. — Знаеш ли какво се е случило?
— Имало метеж на някакво поетическо събиране!
— Обзалагам се, че е отишла на площад „Маяковски“. Ако това е всичко… — Димка не знаеше всичко, с което сестра му се занимаваше, но подозираше, че е по-зле от поезия.
— Трябва да направиш нещо, Димка! Преди те…
— Знам — преди да почнат да я разпитват, искаше да каже майка му. Хладен страх мина над Димка като сянка. Изгледите за разпит в печално известните килии в подземията на Лубянка ужасяваха всеки съветски гражданин.
Първоначалният му подтик беше да каже на майка си, че хваща телефона, но после прецени, че няма да е достатъчно. Трябваше да се яви лично. За миг се подвоуми: би могло да навреди на кариерата му, ако се разчуеше, че е ходил на Лубянка да отървава сестра си. Но тази мисъл не го спря. Таня беше по-важна от него самия, от Хрушчов и от целия Съветски съюз.
— Тръгвам, майко. Обади се на вуйчо Володя и му кажи какво е станало.
— О, да, отлична идея. Брат ми ще знае какво да направи.
Димка затвори и се обърна към Вера.
— Обадете се на Лубянка. Дайте съвсем ясно да се разбере, че звъните от кабинета на генералния секретар, който е загрижен за ареста на известната журналистка Таня Дворкина. Кажете им, че сътрудникът на другаря Хрушчов пътува към тях, за да ги разпита какво е станало и те не бива да правят нищо, докато той не пристигне.
Вера си водеше бележки.
— Да позвъня ли за кола?
Площад „Лубянка“ беше на по-малко от километър и половина от кремълските дворци.
— Мотоциклетът ми е долу. Така ще е по-бързо.
Димка имаше привилегията да притежава мотоциклет Восход 175 с пет скорости и двоен ауспух.
Знаеше, че на Таня й предстоят неприятности, защото — парадоксално, беше престанала да му казва всичко, размишляваше Димка по пътя. Обикновено нямаха тайни един от друг. Двамата близнаци бяха толкова близки помежду си, колкото с никой друг. Когато майка им я нямаше и двамата бяха сами, Таня минаваше гола през жилището да си вземе чисто бельо от простора, а Димка пикаеше, без да си прави труд да затваря вратата на тоалетната. От време на време някой от приятелите му подхвърляше насмешливо, че в тази близост има нещо еротично, но всъщност беше тъкмо обратното. Можеха да са толкова близки само защото нямаше никаква сексуална искра.
Но в последната година Димка знаеше, че Таня крие нещо от него. Не знаеше какво е, но можеше да предположи. Сигурен беше, че не е момче: казваха си всичко за любовния си живот, сравняваха и съчувстваха. „Почти сигурно е нещо политическо“, рече си Димка. Единствената причина Таня да пази нещо в тайна от него беше, за да го защити.
Стигна до ненавистната сграда, жълт тухлен дворец, където преди революцията се беше помещавала застрахователна компания. Поболяваше се при мисълта, че сестра му е затворена тук. За миг се притесни, че ще повърне.
Спря точно пред главния вход, позабави се за миг, за да се стегне, и влезе.
Редакторът на Таня, Даниил Антонов, вече беше тук и спореше с някакъв кагебист в преддверието. Даниил беше дребен и слаб и Димка го намираше безобиден, но сега се държеше нападателно.
— Искам да видя Таня Дворкина и искам да я видя веднага — говореше той.
Човекът от КГБ се инатеше като магаре.