— Това може и да не е възможно.
Димка се намеси:
— Аз съм от кабинета на генералния секретар — заяви той.
Кагебистът не се впечатли.
— И какво работиш там, синко? Чай ли вариш? — грубо рече той. — Как се казваш? — Това беше заплашителен въпрос: хората се бояха да кажат името си на КГБ.
— Дмитрий Дворкин. И съм тук, за да Ви съобщя, че другарят Хрушчов лично се интересува от този случай.
— Я се разкарай, Дворкин. Другарят Хрушчов не знае нищо за случая, а ти си тук, за да отървеш сестра си.
Димка се сащиса от самоуверената му грубост. Предположи, че мнозина, които опитват да спасят роднини или приятели от ареста на КГБ, претендират, че имат лични връзки с влиятелни хора. Обаче поднови атаката си.
— А Вие как се казвате?
— Капитан Мец.
— И в какво обвинявате Таня Дворкина?
— В нападение над офицер.
— Значи едно момиче е опердашило един от вашите биячи с кожени якета? — подигравателно възкликна Димка. — Първо трябва да му е взела пистолета. Я стига, Мец. Не приказвайте глупости.
— Тя присъстваше на подривно събрание. Там се разпространяваше антисъветска литература — Мец подаде на Димка смачкан лист хартия. — Събранието се превърна в метеж.
Димка погледна листа. Заглавието беше Несъгласие. Чувал беше за този подривен вестник. Таня преспокойно можеше да има нещо общо с него. Това издание беше посветено на Устин Бодян, оперния певец. Димка за миг се разсея заради потресаващото обвинение, че Бодян умира от пневмония в сибирски трудов лагер. После си припомни, че Таня се върна от Сибир днес, и осъзна, че може и тя да е написала материала.
— Вие твърдите, че Таня е притежавала този вестник? — поиска да узнае той. Забеляза, че Мец се колебае, и продължи: — Не мисля така.
— Тя не би трябвало изобщо да е там.
Даниил се намеси.
— Тя, глупако, е репортер. Наблюдаваше събитието, точно както правеха и вашите офицери.
— Тя не е офицер.
— Всички репортери на ТАСС съдействат на КГБ, много добре знаете.
— Не можете да докажете, че е била там официално.
— Напротив, мога. Аз съм нейният редактор. Аз я изпратих.
Димка се чудеше вярно ли е това. Съмняваше се. Беше признателен на Даниил, който сам се излагаше на опасност в защита на Таня.
Мец губеше увереност.
— Тя беше с някой си Василий Енков, който носеше пет броя от този вестник в джоба си.
— Тя не познава никакъв Василий Енков — възрази Димка. Може и да беше вярно: със сигурност никога не беше чувал това име. — И ако е било метеж, как така знаете кой с кого е бил?
— Ще трябва да разговарям с началниците си — рече Мец и се обърна.
— Не се бавете — остро излая Димка. — Следващият човек от Кремъл, с когото се срещнете, може и да не е момчето, което прави чая.
Мец слезе по някакво стълбище. Димка потрепери: всеки знаеше, че в подземието са килиите за разпит.
След миг към Димка и Даниил в преддверието се присъедини един по-възрастен мъж с увиснала между устните цигара. Имаше грозно месесто лице и нападателно вирната брадичка. Даниил не изглеждаше доволен, че го вижда. Представи го като Пьотр Опоткин, главен редактор.
Опоткин огледа Димка с присвити заради дима очи.
— Значи сестра Ви се подреди — арестуваха я на протестно събрание — тонът на Опоткин беше яден, но Димка усещаше, че по някаква причина този човек е доволен от ареста.
— На поетическо четене — поправи го Димка.
— Няма голяма разлика.
— Аз я пратих там — намеси се Даниил.
— В деня, когато се върна от Сибир? — скептично попита Опоткин.
— Не беше точно задача. Предложих по някое време да намине, да види какво става, това е всичко.
— Не ме лъжи. Ти просто се мъчиш да я защитиш.
Даниил вирна брадичка и го загледа предизвикателно.
— Нима и ти не си тук за това?
Преди Опоткин да смогне да отговори, Мец се върна.
— Случаят все още се обсъжда — съобщи той.
Опоткин се представи и показа на Мец личната си карта.
— Въпросът е не дали Таня Дворкина трябва да бъде наказана, а как — рече той.
— Точно така, другарю — почтително се съгласи Мец. — Бихте ли желали да дойдете с мен?
Опоткин кимна и го поведе надолу по стълбите.
— Няма да им позволи да я измъчват, нали? — тихо попита Димка.