— Опоткин вече беше бесен на Таня — тревожно отвърна Даниил.
— За какво? Мислех, че тя е добра журналистка.
— Блестяща е. Но отклони поканата за тържество в дома му в събота. Той искаше и Вие да идете. Опоткин обича важните хора. Отказът наистина му причинява болка.
— Мамицата му.
— Казах й, че трябваше да приеме.
— Наистина ли я пратихте на площад „Маяковски“?
— Не. Никога не бихме могли да напишем история за такова неофициално събиране.
— Благодаря, че опитахте да я защитите.
— За мен беше чест. Но не мисля, че свърши работа.
— Какво ще стане според Вас?
— Може да я уволнят. А по-вероятно ще я пратят на някое неприятно място като Казахстан — Даниил се свъси. — Трябва да измисля някакъв компромис, който да задоволи Опоткин, но да не е твърде тежък за Таня.
Димка погледна входа и забеляза един мъж на четиридесетина години със строга къса военна подстрижка и в униформата на червеноармейски генерал.
— Най-сетне, вуйчо Володя — каза той.
Володя Пешков имаше същите наситеносини очи като Таня.
— Какво е това? — гневно попита той.
Димка му разказа. Когато привършваше, Опоткин се върна. Той заговори раболепно на Володя.
— Другарю генерал, обсъдих проблема с Вашата племенница с приятелите ни от КГБ и те ще бъдат доволни, ако аз се заема с него като с вътрешна работа на ТАСС.
Димка се отпусна облекчено. После се запита дали цялото държание на Опоткин не е било някакъв негов ход, с който да се намести в положение, че да изглежда, че прави услуга на Володя.
— Позволете да предложа нещо — отговори Володя. — Можете да опишете инцидента като сериозен, без да обвинявате никого и просто да преместите Таня на друг пост.
Това беше наказанието, което Даниил спомена малко по-рано.
Опоткин кимна умислено, все едно разсъждава по въпроса; Димка обаче беше сигурен, че той с готовност би се съгласил с всяко „предложение“ от генерал Пешков.
— Може би назначение някъде в чужбина — намеси се Даниил. — Тя говори немски и английски.
Димка знаеше, че това е преувеличение. Таня беше изучавала и двата езика в училище, но това не значеше, че ги говори. Даниил се опитваше да попречи на заточението й в някой затънтен съветски край.
— И би могла да продължава да пише статии за моя отдел — додаде Даниил. — Бих предпочел да не я губя за новините — твърде добра е.
Опоткин се поусъмни:
— Не можем да я пратим в Лондон или Бон. Ще изглежда като награда.
Вярно беше. Назначенията в капиталистическите страни се ценяха.
Издръжката беше колосална и макар парите да не можеха да купят толкова, колкото в Съветския съюз, съветските граждани живееха на Запад далеч по-добре, отколкото у дома.
— Може би в Източен Берлин или във Варшава — предложи Володя.
Опоткин кимна. Назначението в друга комунистическа страна повече приличаше на наказание.
— Радвам се, че можахме да го уредим — заключи Володя.
Опоткин се обърна към Димка.
— В събота вечер имам празненство. Може би бихте искали да дойдете?
Димка предполагаше, че това ще подпечата сделката. Той кимна.
— Таня ми каза за това — рече той с престорен ентусиазъм. — И двамата ще дойдем. Благодаря Ви.
Опоткин засия.
Даниил се намеси.
— Знам едно назначение в комунистическа страна, което точно сега е свободно. Спешно ни трябва човек там. Таня би могла да тръгне утре.
— Къде е това? — попита Димка.
— Куба.
Опоткин, вече в слънчево умонастроение, каза:
— Това може да е приемливо.
„Определено е по-добре от Казахстан“, рече си Димка.
Мец се върна в преддверието заедно с Таня. Сърцето на Димка се сви: тя изглеждаше бледа и уплашена, но невредима. Мец заговори едновременно почтително и предизвикателно, като куче, което лае, защото се страхува.
— Позволете да предложа младата Таня да се държи настрани от поетическите четения за известно време.
Вуйчо Володя изглеждаше готов да удуши глупака, но се насили да се усмихне.
— Много разумен съвет, убеден съм.
Всички излязоха. Беше паднал мрак. Димка се обърна към Таня:
— С мотоциклета съм. Ще те закарам у дома.