Дори и Горбачов бе шокиран.
— Десет милиарда?
— Теглехме краткосрочни заеми, за да плащаме лихвите по дългосрочните.
— Което е незаконно — намеси се Димка. — Ако банките разберат…
— Сега лихвите по дълга ни са четири и половина милиарда годишно, което представлява две трети от всичките ни приходи в твърда валута. Трябва ни помощта ви, за да се справим с тази криза.
Горбачов побесня. Мразеше врънкането за пари от страна на източноевропейските ръководители.
Кренц се сепна.
— В известен смисъл ГДР е дете на СССР.
И той опита с една мъжка шега:
— Човек трябва да припознава бащинството на децата си.
Горбачов дори не се усмихна.
— Не сме в положение да ви предложим помощ — рязко отсече той. — Не и в сегашното състояние на СССР.
Димка се изненада. Не бе очаквал Горбачов да бъде тъй рязък.
Кренц беше в недоумение.
— Тогава какво да правя аз?
— Трябва да бъдете честен с хората си и да им кажете, че повече не могат да продължават да живеят така, както са навикнали.
— Ще има вълнения — обади се Кренц. — Ще трябва да бъде обявено извънредно положение. Ще трябва да се вземат и мерки за предотвратяване на масов пробив в Стената.
На Димка му се стори, че това се доближава до политическо изнудване. На Горбачов му се стори същото и той се стегна.
— В такъв случай не очаквайте да получите подкрепа от Червената армия. Ще трябва сами да решите тези проблеми.
Наистина ли това имаше предвид? СССР наистина ли щеше да си измие ръцете по отношение на Източна Германия?
Възбудата на Димка се съчетаваше със смайването му. Беше ли Горбачов готов да извърви целия път?
Кренц приличаше на свещеник, осъзнал, че няма Бог. Източна Германия е била създадена от Съветския съюз, субсидирана от фондовете на Кремъл и защитавана от силата на съветската армия. Той не можеше да възприеме, че всичко това е приключило. Явно нямаше абсолютно никаква идея какво да прави от тук нататък.
Когато си излезе, Горбачов нареди на Димка:
— Изпрати напомняне на командирите на нашите войски в Източна Германия. При никакви обстоятелства не бива да се замесват в конфликти между тамошното правителство и гражданите. Това е на първо място.
„Боже мой“, рече си Димка, „това наистина ли е краят?“
Към ноември във всеки голям град на Източна Германия имаше демонстрации. Броят на хората нарастваше, а тълпите ставаха все по-дръзки. Бруталните полицейски нападения с палки не можеха да ги смажат.
Лили и Каролин бяха поканени да свирят на митинг на „Александерплац“, недалеч от дома им. Събраха се няколкостотин хиляди души. Някой бе нарисувал огромен плакат с надписа WIR SIND DAS VOLK, ние сме народът. По всички краища на площада имаше полиция в облекло за борба с безредиците; тя очакваше заповед да се вреже в множеството с палките си. Полицаите обаче изглеждаха по-уплашени от демонстраторите.
Оратор след оратор нападаше комунистическия режим, а полицията не направи нищо.
Организаторите допускаха и прокомунистически оратори — и за изненада на Лили избраният за защитник на правителството бе Ханс Хофман. От мястото си зад кулисите, където двете с Каролин очакваха реда си на сцената, тя гледаше познатата изгърбена фигура на човека, преследвал семейството й в продължение на четвърт век. Въпреки скъпото си синьо палто той трепереше от студ — или може би страх.
Когато Ханс опита да се усмихне приятно, той успя само да заприлича на вампир.
— Другари — започна той, — партията се вслуша в гласа на народа и биват подготвяни нови мерки.
Хората знаеха, че това са глупости, и започнаха да освиркват.
— Но ние трябва да действаме в порядък и да признаваме ръководната роля на партията в строителството на социализма.
Освиркването премина във викане.
Лили гледаше Ханс отблизо. Изразът му беше на гняв и безсилие. Преди година една негова дума би унищожила всеки от хората в множеството; днес внезапно сякаш те се сдобиха с властта. Той дори не можеше да ги застави да замълчат. Наложи се да повиши глас и да вика, за да го чуят, даже с помощта на микрофон.
— Особено не бива да превръщаме всеки член на организациите за държавна сигурност в изкупителна жертва на допуснатите от предишното ръководство грешки.