— Можете ли да ми го върнете, моля? Трябва ми или ще загазя.
Демонстрантът великодушно му го върна.
Ребека погледна часовника си. Беше почти полунощ.
От източната страна хората около Лили скандираха:
— Пуснете ни! Пуснете ни!
От западната страна на пункта се донесе скандиране в отговор:
— Елате! Елате! Елате!
Множеството постепенно се беше приближавало до войниците, докато не достигна портите на една ръка разстояние, а граничарите не се оттеглиха в комплекса си.
Зад Лили по „Фридрихщрасе“ се беше простряла тълпа от десетки хиляди души и редица коли — по-далеч от погледа й.
Всички знаеха, че положението е опасно и нестабилно. Лили се боеше, че войниците просто ще започнат да стрелят в тълпата. Те нямаха достатъчно муниции, за да се защитят от десет хиляди разгневени хора, но какво можеха да направят?
Лили го разбра в следващия миг.
Изведнъж се появи офицер и изрева:
— Alles auf!
Веднага всички порти се отвориха.
От множеството се понесе рев и хората се впуснаха напред. Лили се мъчеше да остане близо до семейството си, докато всички вървяха през портите и за превозни средства, и за пешеходци. Те минаха през комплекса — тичаха, викаха и пищяха от радост. Портите от другата страна също бяха отворени. Хората преминаха и Изтокът се срещна със Запада.
Хората плачеха, прегръщаха се и се целуваха. Тези, които чакаха, носеха букети с цветя и бутилки с шампанско. Шумът на радостта беше оглушителен.
Лили се огледа. Родителите й бяха току след нея. Каролин беше малко по-напред.
— Чудя се къде ли са Вали и Ребека — попита тя.
Завръщането на Иви Уилямс в Америка беше триумф. Тя получи овации в първата вечер на Куклен дом на Бродуей. Мрачната интроспективна драма на Ибсен отлично съответстваше на емоционалната наситеност на най-добрите й актьорски изпълнения.
Когато публиката най-накрая се умори да аплодира и напусна театъра, Дейв, Бийп и шестнадесетгодишният им син Джон Лий се отправиха зад сцената, за да се присъединят към множеството на почитателите. Гримьорната на Иви беше пълна с хора и цветя, а имаше и няколко бутилки шампанско върху лед. Странно — хората мълчаха, а шампанското стоеше неотворено.
В единия ъгъл имаше телевизор и повечето от актьорите се бяха скупчили около него и смълчано гледаха новините от Берлин.
— Какво е това? Какво става? — обади се Дейв.
Кам се намираше в кабинета си в Лангли с Тим Тедър, двамата гледаха телевизия и пиеха уиски. Джаспър Мъри предаваше на живо от Берлин и викаше въодушевено:
— Портите са отворени и източногерманците идват! Прииждат със стотици и с хиляди! Това е исторически ден! Берлинската стена падна!
Кам намали звука.
— Вярваш ли го?
— Краят на комунизма — и Тедър вдигна чашата си за наздравица.
— За това сме работили през всички тези години — отбеляза Кам.
Тедър скептично поклати глава.
— Всичко, сторено от нас, бе изцяло неефективно. Въпреки усилията ни Виетнам, Куба и Никарагуа станаха комунистически страни. Погледни другите места, където опитахме да предотвратим комунизма — Иран, Гватемала, Чили, Камбоджа, Лаос… Нито едно от тях не ни прави голяма чест. А сега Източна Европа изоставя комунизма без помощ от наша страна.
— Все едно, трябва да измислим начин да си припишем заслугата. Или поне президентът да я получи.
— Буш е на поста си по-малко от година и през цялото време изоставаше — възрази Тим. — Той не може да твърди, че е причина за това — ако е направил нещо, то то беше да опита да забави всичко.
— Може би Рейгън? — мислеше гласно Кам.
— Бъди разумен — рече Тедър. — Рейгън не направи това. Направи го Горбачов. Той и цената на петрола. И фактът, че комунизмът и без това никога не е действал.
— Ами Звездните войни?
— Оръжейна система, която никога нямаше да излезе от стадия на научната фантастика, както знаеха всички, включително и съветите.
— Все пак Рейгън държа тази реч — „Господин Горбачов, съборете тази стена“. Помниш ли?
— Помня. Ще кажеш ли, че комунизмът е рухнал, задето Рейгън е държал една реч? Хората няма да го повярват.