Усмивката на Бернд беше изпълнена с възхищение, но и със съжаление.
— Надявам се да получиш каквото искаш.
— Ти си добър приятел.
Би звънецът за първия час от следобедната смяна. Ребека стана и прибра обратно сандвича в хартиената опаковка. Нямаше да го яде нито сега, нито по-късно, но подобно на всички хора, преживели войната, се ужасяваше от изхвърлянето на храна.
— Благодаря ти, че ме изслуша — каза тя.
— Не ти дадох голяма утеха.
— Напротив, даде ми — възрази тя и излезе.
Когато приближи класната стая за урока по английски, се досети, че не е довършила текста на „Туист“. Но беше учителка достатъчно отдавна, та да импровизира.
— Кой е чувал песента „Туист“? — високо попита тя от вратата.
Всички я бяха чували.
Ребека отиде на дъската и взе парче тебешир.
— Какви са думите?
Учениците веднага завикаха.
Ребека написа на дъската: „Хайде, скъпа, да танцуваме туист“. После попита:
— И как е това на немски?
За известно време забрави тревогите си.
В следобедното междучасие намери писмото в отделението си в учителската стая. Преди да го отвори, си направи чаша разтворимо кафе. Когато го прочете, изтърва кафето.
Единственият лист носеше заглавка „Министерство на държавната сигурност“. Това беше официалното название на тайната полиция; неофициалното беше ЩАЗИ. Писмото беше от някой си сержант Шолц и й заповядваше да се яви в кабинета му в главното управление за разпит.
Ребека почисти разсипаното кафе, извини се на колегите си, престори се, че всичко е наред, и отиде в дамската тоалетна, където се затвори в една кабинка. Имаше нужда да помисли, преди да се довери някому.
Всички в Източна Германия знаеха за тези писма и всеки се страхуваше да не получи някое. Писмото означаваше, че е сбъркала в нещо — навярно някоя дреболия, но това беше стигнало до знанието на наблюдателите. От разказите на други хора знаеше, че няма смисъл да твърди, че е невинна. Полицията щеше да се държи все едно е виновна, защо иначе да я разпитват? Да предположи, че са сбъркали, щеше да е обида за тяхната компетентност, което беше друго престъпление.
Като погледна пак писмото, видя, че разпитът е в пет същия следобед.
Какво беше направила? Разбира се, семейството й беше дълбоко подозрително. Баща й, Вернер, беше капиталист и притежаваше фабрика, която източногерманското правителство не можеше да пипне, понеже се намираше в Западен Берлин. Майка й, Карла, беше известен социалдемократ. Баба й, Мод, беше сестра на английски граф.
Но властите не бяха тормозили семейството й в последните няколко години и Ребека си въобразяваше, че женитбата й за чиновник от Министерството на правосъдието им е купила билет за почтеност. Очевидно не.
Извършила ли беше някакви престъпления? Притежаваше екземпляр от Фермата, антикомунистическата алегория, което беше незаконно. Петнадесетгодишният й брат Вали свиреше на китара и пееше американски протестни песни от типа на „Тази страна е твоя страна“. Ребека понякога отиваше в Западен Берлин да разглежда изложби на абстрактна живопис. Комунистите бяха консервативни по отношение на изкуството колкото викториански матрони.
Докато си миеше ръцете, Ребека се погледна в огледалото. Не изглеждаше уплашена. Имаше прав нос, волева брадичка и проницателни кафяви очи. Непокорните й тъмни коси бяха силно опънати назад. Беше висока и стройна и някои хора я намираха заплашителна. Можеше да се изправи пред класна стая, пълна с непокорни осемнадесетгодишни ученици, и да ги смълчи с една дума.
Ала беше уплашена. Плашеше я знанието, че ЩАЗИ може да направи всичко. Нямаше реални ограничения: да се оплачеш от ЩАЗИ беше само по себе си престъпление. И това й напомни за Червената армия в края на войната. Съветските войници бяха свободни да грабят, насилват и убиват германците и те се възползваха от свободата си в една оргия на неописуемо варварство.
Последният час на Ребека за деня беше върху строежа на пасивния залог в руската граматика и беше бъркотия, със сигурност най-лошият урок, който беше изнасяла, откакто завърши образованието си за учителка. Учениците не можеха да не разберат, че нещо не е наред, и трогателно не я тормозеха, а дори правеха полезни предположения, когато тя не успяваше да намери точната дума. Снизхождението им помогна на Ребека да проведе урока.