— Пише още: „Когато сте в Източен Берлин, не искайте от полицията да Ви упъти. За разлика от американските полицаи, те не са тук, за да Ви помагат“. Какво ще кажете за това?
— Не е ли вярно? — попита Ребека. — Като юноша питали ли сте някога някой от Фопо да ви упъти до спирката на У-бана?
Фопо бяха Фолксполицаи, източногерманската полиция.
— Не можахте ли да намерите нещо по-уместно за обучението на децата?
— Защо не дойдете в нашето училище да изнесете един урок по английски?
— Не говоря английски!
— Нито пък аз! — викна Ребека. Веднага съжали, че е повишила глас. Но Шолц не се ядоса. Определено беше неопитен. Ала тя не биваше да става невнимателна. — Затова се оправям в крачка и използвам каквито материали на английски ми попаднат под ръка. — „Време за малко лъжливо унижение“, рече си тя. — Очевидно съм сгрешила и много съжалявам, сержант.
— Виждате ми се интелигентна жена — отговори той.
Ребека присви очи. Капан ли беше това?
— Благодаря за комплимента — отговори тя неутрално.
— Нужни са ни интелигентни хора, особено жени.
Ребека беше озадачена.
— За какво?
— Да си отварят очите, да гледат какво се случва, да ни осведомяват, когато нещо се обърка.
Ребека беше поразена. След миг попита невярващо:
— Искате да стана доносник на ЩАЗИ?
— Това е важна работа в обществен дух. И е жизненоважна в училищата, където се оформя отношението на младите хора.
— Разбирам това — всъщност Ребека виждаше, че младият полицай действа слепешката. Беше я проверил в работата, но не знаеше нищо за прословутото й семейство. Ако Шолц беше проверил произхода й, никога нямаше да се обърне към нея.
Можеше да си представи как е станало. Хофман беше една от най-разпространените фамилии, а и Ребека не беше необичайно име. Някой зелен новобранец лесно би могъл да се обърка и да разследва неправилната Ребека Хофман.
Той продължи.
— Но хората, които вършат тази работа, трябва да са напълно честни и заслужаващи доверие.
Толкова беше нелепо, че Ребека почти се разсмя.
— Честни и заслужаващи доверие? — повтори тя. — За да шпионират приятелите си?
— Абсолютно — той явно не си даваше сметка за иронията. — Има и предимства — той сниши глас: — Ще станете една от нас.
— Не знам какво да кажа.
— Не е нужно да решавате сега. Идете си у дома и помислете. Но не го обсъждайте с никого. Трябва да е тайна, очевидно.
— Очевидно — Ребека започна да изпитва облекчение. Шолц скоро щеше да узнае, че тя е неподходяща за намеренията му и да оттегли предложението си. Но в този момент той надали можеше да се върне към твърденията си, че тя пропагандира западния империализъм. Навярно можеше да се измъкне от това невредима.
Шолц се изправи и Ребека го последва. Възможно ли беше посещението й в главната квартира на ЩАЗИ да завърши толкова леко? Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.
Шолц вежливо задържа вратата и я придружи по жълтия коридор. Групичка от пет-шест полицаи стоеше до вратата на асансьора и разговаряше оживено. Единият беше изумително познат: висок, широкоплещест и леко прегърбен мъж с добре познат на Ребека светлосив фланелен костюм. Тя го зяпаше неразбиращо на път към асансьора.
Това беше нейният съпруг, Ханс.
Защо беше тук? Първата й ужасена мисъл беше, че и той е на разпит. Но след миг от позата на всички разбра, че не се държат с него като със заподозрян.
Какво тогава? Сърцето й блъскаше от страх, но от какво се боеше?
Може би работата в Министерството на правосъдието го води тук от време на време, помисли тя. После чу как един от другите мъже му казва:
— Но при цялото ми уважение, лейтенант… — Ребека не чу остатъка от изречението. Лейтенант? Държавните служители нямаха военни чинове — освен в полицията…
Тогава Ханс я видя.
Тя гледаше как противоречиви чувства се редуват на лицето му — мъжете бяха лесни за разгадаване. Първо се намуси с удивлението на човек, който вижда нещо познато в необичайна среда, като ряпа в библиотека. После очите му се ококориха потресено, когато осъзна, че видяното е истина, и зяпна леко. Но изражението, което последва, я потресе най-силно: страните му потъмняха от срам и очите му се отместиха от нея в непогрешимо виновен поглед.