Ребека мълча дълго в опит да възприеме. После, все още без да разбира какво вижда, тя каза:
— Добър ден, лейтенант Хофман.
Шолц изглеждаше учуден и уплашен.
— Познавате ли лейтенанта?
— Много добре — отговори тя и се помъчи да запази самообладание, докато у нея започна да се надига ужасно подозрение. — Питам се дали той не ме е държал под наблюдение от известно време.
Но това беше невъзможно, нали?
— Нима? — глупаво попита Шолц.
Ребека упорито гледаше Ханс, следеше как той ще реагира на удивлението й, надяваше се да се разсмее и да даде истинско, невинно обяснение. Устата му беше отворена, като че се канеше да заговори, но Ребека разбра, че няма намерение да каже истината. „Вместо това“, рече си тя, „имаше вид на човек, който отчаяно се мъчи да измисли някаква история и не успява да излезе с нещо, което да отговаря на всички факти“.
Шолц беше на път да се разплаче.
— Не знаех!
Без да сваля очи от Ханс, Ребека отговори:
— Аз съм съпругата на Ханс.
Лицето му пак се измени и когато вината се смени с яд, то се превърна в гневна маска. Най-сетне заговори, но не на Ребека.
— Затваряй си устата, Шолц.
Тогава Ребека разбра и светът й рухна.
Шолц беше твърде потресен да се вслуша в предупреждението на Ханс.
— Вие сте тази госпожа Хофман?
Тласкан от гняв, Ханс се придвижи бързо. Замахна с месестия си десен юмрук и удари Шолц в лицето. Младежът залитна назад. Устните му кървяха.
— Проклет глупак — каза Ханс. — Току-що унищожи две години усърдна работа под прикритие.
Ребека прошепна на себе си:
— Странните телефонни обаждания, внезапните срещи, накъсаните бележки…
Ханс нямаше любовница.
Беше замаяна, но знаеше, че сега е моментът да открие истината, докато всички са извадени от равновесие, преди да почнат да лъжат и да си измислят прикрития. С усилие остана съсредоточена.
— Ожени се за мен само за да ме шпионираш ли, Ханс? — попита тя хладно.
Той я зяпаше, без да отговори.
Шолц се обърна и се запрепъва по коридора.
— Вървете след него — нареди Ханс.
Асансьорът дойде и Ребека тъкмо влизаше вътре, когато Ханс кресна:
— Арестувайте този глупак и го хвърлете в килията.
Обърна се да каже нещо на Ребека, но вратите на асансьора се затвориха и тя натисна бутона за приземния етаж.
Докато минаваше през преддверието, едва виждаше от сълзи. Никой не я заговори: без съмнение беше обичайно тук да се виждат плачещи хора. Мина под дъжда през паркинга към автобусната спирка.
Бракът й беше измама. Едва можеше да възприеме това. Беше спала с Ханс, обичаше го и се омъжи за него, а той я беше лъгал през цялото време. Изневярата можеше да е нещо временно, но Ханс я беше мамил от самото начало. Трябва да беше започнал да излиза с нея, за да я шпионира.
Несъмнено, никога не беше възнамерявал да се ожени за нея. Първоначално навярно беше планирал само да пофлиртува, колкото да бъде допуснат в дома й. Измамата беше проработила твърде добре. Трябва да е бил потресен, когато тя му предложи брак. Навярно е бил принуден да вземе решение: да й откаже и да прекрати наблюдението или да приеме и да го продължи. Може би дори началството му беше наредило да приеме. Как можа да се подведе така?
Автобусът спря и тя се качи. Отправи се със сведен поглед към седалката в дъното и покри лицето си с длани.
Замисли се за времето, когато се ухажваха. Когато тя повдигаше въпроси, които се бяха оказвали пречка в предишните й връзки — нейният феминизъм, антикомунизъм, близостта й с Карла — Ханс винаги даваше правилните отговори. Тя вярваше, че двамата мислят сходно, почти като по чудо. Никога не й беше хрумвало, че той се преструва.
Автобусът пълзеше сред стари руини и нов бетон към централния квартал „Митте“. Ребека опита да помисли за бъдещето си, но не успя. Можеше само да премисля миналото. Припомни си сватбения им ден, медения месец и едната година брак и сега виждаше всичко това като пиеса, която Ханс беше играл. Той беше откраднал от нея две години и това така я ядоса, че тя спря да плаче.
Припомни си вечерта, когато му предложи да се оженят. Разхождаха се в Народния парк във „Фридрихсхайн“ и бяха спрели пред стария Приказен фонтан да погледат каменните костенурки. Ребека носеше морскосиня рокля, цветът, който най-добре й прилягаше. Ханс имаше ново сако от туид: успяваше да си намери хубави дрехи, макар че Източна Германия беше модна пустиня. Беше я прегърнал и Ребека се чувстваше в безопасност, защитена и ценена. Искаше един мъж завинаги и той беше този мъж.