— Хайде да се оженим, Ханс — беше му казала тя, а той я беше целунал и отвърнал:
— Каква чудесна идея.
Глупава бях, гневно си помисли Ребека, много глупава.
Едно нещо намери обяснение. Ханс не искаше още да имат деца. Твърдеше, че иска първо да получи още едно повишение и да имат свой дом. Не беше го споменавал преди женитбата и Ребека се беше изненадала заради възрастта им: тя вече беше на двадесет и девет, а той на тридесет и четири. Сега знаеше истинската причина.
Докато слезе от автобуса, вече беше гневна. Закрачи бързо през вятъра и дъжда към високата стара къща, където живееше. От антрето видя през отворената врата на предната стая, че майка й е потънала в разговор с Хайнрих фон Касел, неин колега социалдемократ от градския съвет в следвоенните години. Ребека бързо отмина, без да ги заговори. Дванадесетгодишната й сестра Лили си пишеше домашните на кухненската маса. Откъм салона се чуваше роялът: брат й Вали свиреше блус. Ребека се качи към двете стаи, които деляха с Ханс.
Първото, което видя, щом влезе, беше моделът на Ханс. Работеше по него през годината, откакто бяха женени. Правеше макет на Бранденбургската врата от кибритени клечки и лепило. Всичките му познати трябваше да запазват изгорелите си кибритени клечки. Моделът беше почти завършен и се мъдреше на малка масичка в средата на стаята. Ханс беше изработил централната арка и крилата и сега работеше по квадригата — теглената от четири коня карета на върха, която беше много по-трудна.
Трябва да е бил отегчен, с горчивина си помисли тя. Несъмнено проектът беше начин да прекарва вечерите с жена, която не обича. Бракът им беше като този макет — паянтово копие на истинското нещо.
Отиде до прозореца и загледа дъжда. След минута един жълтеникав Трабант 500 спря до бордюра и Ханс слезе.
Как смееше да идва тук сега?
Ребека със замах отвори прозореца, без да обръща внимание на дъжда, който нахлу вътре, и викна:
— Махай се!
Ханс спря на мокрия тротоар и погледна нагоре.
Очите на Ребека се спряха на чифт негови обуща на пода. Бяха изработени на ръка от един стар обущар, когото Ханс беше открил. Взе едната и я хвърли по него. Изстрелът беше добър и макар Ханс да мръдна, обувката го улучи по темето.
— Смахната краво! — викна той.
Вали и Лили дойдоха в стаята. Застанаха на прага и загледаха голямата си сестра, като че се беше превърнала в друг човек, което може и да беше истина.
— Ти се ожени по нареждане на ЩАЗИ! — кресна Ребека през прозореца. — Кой от двама ни е смахнат?
Хвърли втората обувка и не улучи.
— Какво правиш? — потресено попита Лили.
Вали се усмихна и рече:
— Луда работа.
Навън двама минувачи бяха спрели да позяпат, а една съседка застана на прага и загледа очарована. Ханс ги изгледа свирепо. Беше горделив и за него беше мъчение да го правят на глупак пред хората.
Ребека се озърна за още нещо, с което да го замери, и съгледа кибритения макет на Бранденбургската врата.
Той стоеше върху шперплатова плоскост. Вдигна го. Тежък беше, но тя щеше да се справи.
— Олеле мале — възкликна Вали.
Ребека отнесе макета до прозореца.
— Да не си посмяла! — кресна Ханс. — Това е мое!
Ребека опря шперплатовата плоскост на перваза.
— Ти съсипа живота ми, бияч от ЩАЗИ! — викна тя.
Една жена от зяпачите долу се разсмя, презрителен високомерен кикот, който звънна над шума от дъжда. Ханс пламна от гняв и се озърна да види кой се смее, но не успя. Да му се присмиват беше най-тежкото мъчение за него.
— Прибери макета, кучко! — ревна той. — Работих по него цяла година!
— И аз работих толкова по нашия брак — отвърна Ребека и вдигна макета.
— Заповядвам ти! — викна Ханс.
Ребека вдигна модела през прозореца и го пусна.
Той се превъртя във въздуха, така че плоскостта остана отгоре, а квадригата — отдолу. Пада дълго и Ребека като че увисна в този проточил се миг. После макетът се стовари в настлания с камъни преден двор с шум като от мачкане на хартия. Пръсна се и кибритените клечки се разхвърчаха, после спря на мокрите камъни като лъчисто украшение от разруха. Плоскостта лежеше, а всичко, което беше върху нея, беше смазано до неузнаваемост.