— Искам да си остана във форма — рече той. — Може да стана треньор на някой гимназиален отбор по борба.
— Виж, това ще си струва да се види.
Той я погледна с обич. Джаки Джейкс навремето е била хубавица, знаеше го: виждал беше нейни снимки като младо момиче, когато тя се бе надявала да стане кинозвезда. Все още изглеждаше млада — имаше от типа тъмношоколадова кожа, която не се сбръчкваше. „Хубавото черно не се напуква“, казваха негърките. Но широката уста, която се усмихваше от старите снимки, сега имаше обърнати надолу ъгълчета в израз на мрачна решителност. Тя така и не беше станала актриса. Навярно не бе имала и възможността — малкото роли за негърки по правило отиваха у светлокожи хубавици. И без това кариерата й беше приключила, преди да е започнала, когато на шестнадесет години беше забременяла с Джордж. Изнуреното лице беше плод на това, че го беше отглеждала сама през първите десет години, работейки като сервитьорка. Живееха в малка къщичка на гърба на „Юниън Стейшън“ и тя насаждаше в него необходимостта от усърдната работа, образованието и почтеността.
— Обичам те, мамо, но все пак ще ида на Похода на свободата — каза Джордж.
Тя неодобрително стисна устни.
— Ти си на двадесет и пет години. Правиш каквото пожелаеш.
— Не. Всяко важно решение, което някога съм вземал, съм обсъждал с теб. Навярно винаги ще го правя.
— Ти не правиш каквото кажа.
— Невинаги. Но ти си оставаш най-умният човек, когото познавам, и това включва всички в Харвард.
— Е, сега направо ме ласкаеш — каза тя, но Джордж виждаше, че й е приятно.
— Мамо, Върховният съд е постановил, че сегрегацията в междущатските автобуси и автогари е противоконституционна, но южняците просто не спазват закона. Трябва да направим нещо!
— И как според теб това пътуване с автобус ще помогне?
— Ще се качим тук, във Вашингтон, и ще се отправим на юг. Ще седим отпред, ще използваме чакалните само за бели и ще искаме да ни обслужват в закусвалните само за бели; и когато ни възразят, ще казваме, че законът е на наша страна и те са престъпници и смутители.
— Синко, аз знам, че вие сте прави. Не е нужно да ми го казваш. Разбирам конституцията. Но според теб какво ще се случи?
— Предполагам, че рано или късно ще ни арестуват. После ще има процес и ще защитим нашата кауза пред света.
Тя поклати глава.
— Наистина се надявам да ви се размине толкова леко.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти порасна привилегирован. Поне след като белият ти баща се върна в живота ни, когато ти беше на шест години. Не знаеш какъв е светът за повечето цветнокожи.
— Ще ми се да не беше казвала това — Джордж се засегна: същото обвинение му отправяха и черните активисти и то го дразнеше. — Това, че имам богат бял дядо, който плаща за образованието ми, не ме прави сляп за проблемите. Знам какво става.
— Тогава може би знаеш, че да те арестуват ще е най-малкото зло, което може да ти се случи. Ами ако нещата загрубеят?
Джордж знаеше, че майка му има право. Участниците в похода рискуваха повече от затвор. Но той искаше да я успокои.
— Взех уроци по пасивна съпротива — обясни той. Всички избрани да участват в похода бяха опитни активисти за граждански права и минаха през специална тренировъчна програма, която включваше ролеви упражнения. — Един бял мъж, който се правеше на селяндур, ме нарече негро, буташе ме и ме блъскаше, и ме извлече от стаята за краката — и аз му позволих, макар че можех да го изхвърля през прозореца с една ръка.
— Кой беше той?
— Участник в кампаниите за граждански права.
— Не е като истинско.
— Разбира се. Той играеше роля.
— Добре — каза майка му и Джордж разбра по тона й, че има предвид тъкмо обратното.
— Всичко ще е наред, мамо.
— Повече няма да говоря. Ще ядеш ли палачинките?
— Погледни ме — отвърна Джордж. — Мохерен костюм, тясна вратовръзка, ниско подстригана коса, обущата ми са така лъснати, че мога да се оглеждам в тях докато се бръсна.
Той и без друго се обличаше елегантно, но участниците в похода бяха инструктирани да изглеждат свръхпочтени.
— Изглеждаш добре, ако не се брои смачканото ухо — дясното ухо на Джордж беше деформирано от борбата.