Грег беше себичен и на него не можеше да се разчита, но по някакъв свой начин той се грижеше за Джордж. Като юноша Джордж беше преминал през дълга фаза на гняв към баща си, а после започна да го приема такъв, какъвто е, с мисълта, че половин баща е по-добре от никакъв.
— Джордж — рече тихо Грег. — Тревожа се.
— И ти, и мама.
— Какво каза тя?
— Мисли, че южняците расисти ще ни избият до един.
— Не мисля, че това ще стане, но можеш да загубиш работата си.
— Господин Реншоу каза ли нещо?
— Не, по дяволите, той още нищо не знае за това. Но съвсем скоро ще узнае, ако те арестуват.
Реншоу беше от Бъфало, приятел от детинство на Грег и старши партньор в престижната вашингтонска правна фирма Фосет Реншоу. Предишното лято Грег уреди на Джордж работа през ваканцията като юридически помощник там и, както и двамата се бяха надявали, временният пост доведе до предложение за работа след дипломирането. Беше голям удар: Джордж щеше да е първият негър, който работи във фирмата нещо различно от чистач.
Джордж отговори малко раздразнено.
— Участниците в Похода на свободата не са закононарушители. Ние опитваме да доведем до прилагане на закона. Сегрегационистите са престъпниците. Очаквах юрист като Реншоу да го разбира.
— Разбира го. Но въпреки това не може да вземе на работа човек, който си е имал неприятности с полицията. Повярвай ми, същото щеше да е и ако ти беше бял.
— Но ние сме на страната на закона!
— Животът е несправедлив. Студентските дни свършиха — добре дошъл в истинския свят.
Водачът се провикна.
— Всички вземете билетите и си чекирайте багажа.
Джордж стана.
— Не мога да те разубедя, нали? — попита Грег.
Изглеждаше толкова нещастен, че на Джордж му се прииска да може да се предаде, ала не можеше.
— Не, решил съм го — отговори той.
— Тогава, моля те, просто опитай да внимаваш.
Джордж беше трогнат.
— Късметлия съм, че имам кой да се тревожи за мен. Знам го.
Грег стисна ръката му и тихо си тръгна.
Джордж се нареди с останалите на опашката пред гишето и купи билет до Ню Орлиънс. Отиде до синьо-сивия автобус и даде чантата си, за да я натоварят в багажника. На страната на автобуса беше нарисувана хрътка и лозунг „Толкова е удобно да вземете автобуса… и да оставите карането на нас“. Джордж се качи.
Един организатор го насочи към място в предната част. На други беше казано да насядат в междурасови двойки. Шофьорът не обърна внимание на участниците в Похода и редовните пътници не изглеждаха повече от умерено любопитни. Джордж отвори книгата, която майка му му даде, и прочете първия ред.
След малко организаторът прати една от жените да седне до него. Той й кимна доволно. Беше я срещал вече няколко пъти и я харесваше. Името й беше Мария Самърс. Беше скромно облечена в светлосива памучна затворена рокля и клоширани поли. Кожата й беше с наситен тъмен цвят като кожата на майката на Джордж, имаше сладък плосък нос и устни, които го караха да мисли за целувки. Знаеше, че учи в юридическия факултет и също като на него й предстои да се дипломира, затова навярно бяха на една възраст. Предполагаше, че е не само умна, но и решителна: налагаше се, щом беше влязла в юридическия при два фактора срещу нея — че е жена и че е чернокожа.
Когато шофьорът запали и потегли, Джордж затвори книгата. Мария я погледна и каза:
— Да убиеш присмехулник. Миналото лято бях в Монтгомъри, Алабама.
Монтгомъри беше столицата на щата.
— И какво прави там? — попита Джордж.
— Баща ми е адвокат и той имаше клиент, който съдеше щата. През ваканцията работих за татко.
— Спечелихте ли?
— Не. Но нека не те откъсвам от четенето.
— Шегуваш ли се? Мога да чета по всяко време. Колко често човек пътува в автобуса и до него седи толкова хубаво момиче?
— Божичко. Предупредиха ме, че си по сладките приказки.
— Ако искаш, ще ти кажа каква е тайната ми.
— Добре. Каква е?
— Откровен съм.
Тя се засмя.
— Но, моля те, не го разпространявай. Ще навредиш на репутацията ми.
Автобусът прекоси река Потомак и навлезе във Вирджиния по Път 1.
— Влезе в Юга, Джордж. Страхуваш ли се вече?
— Можеш да се обзаложиш.
— Аз също се страхувам.