Магистралата беше права тясна резка през километри свежозелени гори. Минаваха през градчета, където хората имаха толкова малко работа за вършене, че спираха да погледат автобуса. Джордж не гледаше много през прозореца. Научи, че Мария е отрасла в строго религиозно семейство, а дядо й е проповедник. Джордж каза, че е ходил на църква главно за да угоди на майка си и Мария призна, че и с нея е било така. Двамата говориха чак до Фредериксбърг, на осемдесетина километра по пътя.
Участниците в похода се смълчаха, когато автобусът влезе в историческия градец, където бялото господство продължаваше. Терминалът на Грейхаунд се намираше между две червени тухлени църкви с бели врати, но в Юга християнството невинаги беше добър знак. Когато автобусът спря, Джордж забеляза тоалетните и с изненада установи, че над вратите няма надписи „Само за бели“ и „Само за цветнокожи“.
Пътниците слязоха от автобуса и замигаха на слънчевата светлина. Като се вгледа по-отблизо, Джордж забеляза по-светлите петна над вратите и прецени, че сегрегиращите надписи са свалени наскоро.
Въпреки това участниците в похода задействаха плана си. Първо един от белите организатори влезе в мърлявата тоалетна отзад, явно предназначена за негри. Излезе невредим, но това беше по-лесната част. Джордж беше доброволец да е чернокожият, който ще оспори правилата.
— Започнахме — каза той на Мария и влезе в чистата прясно боядисана тоалетна, от която надписът „Само за бели“ несъмнено беше току-що премахнат.
Вътре имаше един бял младеж, който решеше косата си в прическа помпадур. Погледна Джордж в огледалото, но нищо не каза. Джордж беше твърде уплашен, за да пикае, но не можеше просто да си излезе, затова си изми ръцете. Младежът излезе и влезе по-възрастен човек, който се затвори в кабинка. Джордж избърса ръце в хартията. Нямаше какво друго да прави, затова излезе.
Останалите чакаха. Той сви рамене и каза:
— Нищо. Никой не опита да ме спре, никой нищо не каза.
— Поръчах си кола в лавката — каза Мария — и келнерката ми продаде. Мисля, че някой е решил да избегне неприятностите.
— Така ли ще е по целия път до Ню Орлиънс? — попита Джордж. — Дали просто ще се преструват, че нищо не е станало? И като си идем пак ще възстановят сегрегацията? Това ще подкопае позициите ни!
— Не се притеснявай — отговори Мария. — Познавам хората, които управляват Алабама. Повярвай ми, не са толкова умни.
3.
Вали Франк свиреше на пиано в салона на горния етаж. Инструментът беше голям Стейнуей и бащата на Вали имаше грижата да е акордиран, за да може баба Мод да свири. Вали си припомняше рифа от песента на Елвис „Объркан блус“. Беше в до, което го правеше по-лесен.
Баба му седеше и четеше некролозите в Берлинер Цайтунг. Беше на седемдесет, стройна, с изправена стойка и тъмносиня кашмирена рокля.
— Умееш добре да свириш такива неща — каза тя, без да вдига поглед от вестника. — Наследил си моя слух, както и зелените ми очи. Дядо ти Валтер, на когото си кръстен, мир на праха му, така и не успя да изсвири рагтайм. Опитах да го науча, но беше безнадежден.
— Свирила си рагтайм? — изненада се Вали. — Никога не съм чувал да свириш нещо различно от класическа музика.
— Рагтаймът ни спаси от глад, когато майка ти беше бебе. След Първата световна война свирих в един клуб, Нахтлебен, тук в Берлин. Плащаха ми милиарди марки на вечер, което едва стигаше за хляб; но понякога получавах бакшиши в чужда валута и с два долара можехме да преживеем добре цяла седмица.
— Олеле — Вали не можеше да си представи среброкосата му баба да свири на пиано за бакшиши в нощен клуб.
Сестрата на Вали влезе в стаята. Лили беше почти три години по-малка и напоследък той не беше сигурен как да се държи с нея. Откак се помнеше, тя беше голяма беля — като по-малък брат, само че по-глупава. Напоследък обаче проявяваше някакъв разум, а за да са нещата дори по-сложни, някои от приятелките й имаха гърди.
Извърна се от пианото и взе китарата. Беше я купил преди година от една заложна къща в Западен Берлин. Навярно беше заложена от някой американски войник срещу заем, който така и си беше останал неплатен. Марката беше Мартин и макар да беше евтина, китарата изглеждаше на Вали доста добър инструмент. Предполагаше, че нито стопанинът на заложната къща, нито войникът бяха осъзнавали стойността й.
— Слушай това — каза той на Лили и подхвана една бахамска мелодия, наречена „Всички мои премеждия“ с текст на английски. Чул я беше по западните радиостанции: беше популярна сред американските групи. Минорните акорди я правеха меланхолична и Вали беше доволен от печалния акомпанимент с подръпване на струните, който беше измислил.