На практика Фопо спираха всеки, който им хванеше окото. Цели семейства, които минаваха заедно, родители с деца — почти сигурно беше, че ще ги спрат по подозрение, че опитват завинаги да напуснат Източна Германия, особено ако имаха багаж. Друг тип, който Фопо обичаха да тормозят, бяха юношите, особено облечените по западна мода. Много от момчетата в Източен Берлин членуваха в банди против установения ред: Тексаската, Джинсовата, Обществото на почитателите на Елвис Пресли и други. Те мразеха полицията, а полицията мразеше тях.
Вали носеше черни панталони, бяла тениска и жълтеникава винтяга. Намираше, че изглежда готино, малко като Джеймс Дийн, но не и като член на банда. Заради китарата обаче можеха да го забележат. Тя беше върховен символ на онова, което наричаха „американска антикултура“ — по-лошо даже от комикс за Супермен.
Прекоси улицата, като внимаваше да не поглежда онези от Фопо. Стори му се обаче, че с крайчеца на окото си вижда как единият го зяпа. Но нищо не беше казано и той премина без да спира в Свободния свят.
Взе трамвая от южната страна на парка до „Ку’дам“. Най-хубавото на Западен Берлин, мислеше си той, е, че всички момичета носят чорапи.
Тръгна към клуба Минезенгер, изба в една от страничните улички до „Ку’дам“, където сервираха слаба бира и франкфуртски наденички. Вали беше подранил, но заведението вече се пълнеше. Вали говори с младия съдържател, Дани Хаусман, и се записа за участие в състезанието. Купи си бира, без да го питат за възрастта. Имаше много момчета като него, с китари, почти толкова момичета и неколцина по-възрастни.
Час по-късно състезанието започна. Всеки участник изпълняваше по две песни. Някои бяха безнадеждни аматьори и дрънкаха прости акорди, но за притеснение на Вали, неколцина китаристи бяха по-добри от него. Повечето изглеждаха като американските музиканти, чиито песни копираха. Трима мъже, облечени като триото Кингстън, изпълниха „Том Дули“, и някакво момиче с дълги черни коси и китара изпя „Къщата на изгряващото слънце“ досущ като Джоан Баес. Получи шумни аплодисменти и насърчителни викове.
Възрастна двойка с панталони от рипсено кадифе стана и изпя земеделска песен, „Им мерцен дер бауер“, под акомпанимента на акордеон. Фолк музика, но не от вида, който публиката тук искаше. Двамата получиха иронични аплодисменти, но бяха старомодни.
Докато Вали чакаше реда си и губеше търпение, към него приближи едно хубаво момиче. Често му се случваше. Той си мислеше, че има специфично лице, с високи скули и бадемовидни очи, все едно е половин японец, обаче много момичета го намираха привлекателен. Момичето се представи като Каролин. Изглеждаше с година-две по-голяма от него. Имаше дълги и прави светли коси, разделени на път по средата и обрамчващи обло лице. Вали първо реши, че е като всички останали момичета певици, но имаше такава голяма и широка усмивка, че сърцето му прескочи един удар.
— Щях да участвам в състезанието с брат ми, който да свири на китарата — каза тя, — но той ме изостави. Дали би имал нещо против да излезеш на сцената заедно с мен?
Първият импулс на Вали беше да откаже. Имаше свой репертоар от песни и нито една от тях не беше дует. Но Каролин беше очарователна и той търсеше причина да продължи разговора с нея.
— Ще трябва да репетираме — отвърна той с изпълнен със съмнение глас.
— Можем да излезем навън. Кои песни беше намислил?
— Щях да изпълня „Всичките ми премеждия“, а после — „Тази страна е твоя страна“.
— Какво ще кажеш за „Нох ейнен танц“?
Тя не беше част от репертоара на Вали, но той знаеше мелодията, пък и беше лесна за свирене.
— Никога не съм се замислял за комична песен.
— Ще се хареса на публиката. Можеш да пееш думите на мъжа, когато той й казва да се прибере у дома при болния си съпруг, после аз ще изпея „Само още един танц“ и последния стих ще изпеем заедно.
— Да опитаме.
Излязоха навън. Беше ранно лято и още беше светло. Седнаха на един праг и опитаха песента. Звучаха добре заедно, а Вали импровизира хармония на последния стих.
Каролин имаше чист контраалтов глас, който според Вали можеше да звучи и вълнуващо, затова предложи за контраст втората им песен да е тъжна. Тя отхвърли „Всичките ми премеждия“ като прекалено потискаща, но хареса „Вината е само моя“, бавен спиричуъл. Когато я започнаха, косъмчетата по врата на Вали настръхнаха.