Ханс пъхна ръка под струните и опита да бръкне в отвора.
— Внимавай! — обади се Вали.
Горното ми бръмна и се скъса.
— Това е фин музикален инструмент! — отчаяно рече Вали.
Струните пречеха на Ханс да бръкне в китарата.
— Някой да има нож?
Сержантът поровичка в куртката си и извади нож с широко острие — Вали беше сигурен, че не е част от стандартното му снаряжение.
Ханс се помъчи да пререже струните, но те се оказаха по-яки от очакванията му. Успя да скъса си и сол, но не и по-дебелите.
— Вътре няма нищо — умолително каза Вали. — Можеш да прецениш по теглото.
Ханс го изгледа, усмихна и после силно заби ножа в резонаторната кутия до магаренцето.
Острието влезе в дървото и Вали извика болезнено.
Доволен от отклика, Ханс повтори и проби няколко дупки в китарата. При отслабената повърхност, напрежението в струните издърпа магаренцето и дървото около него от корпуса на инструмента. Ханс отпра останалата част и разкри вътрешността като ковчег.
— Никаква пропаганда — установи той. — Поздравления. Невинен си. Подаде на Вали съсипаната китара и той я взе.
Ухиленият сержант върна личните карти.
Каролин хвана Вали за ръката и го задърпа.
— Хайде — тихо каза тя. — Да се махаме от тук.
Вали се остави да го отведе. Едва виждаше къде върви. Не можеше да спре да плаче.
4.
Джордж Джейкс се качи на автобуса на Грейхаунд в Атланта, Джорджия, в неделя, четиринадесети май 1961. Беше Денят на майката.
Той беше уплашен.
Мария Самърс седеше до него. Винаги сядаха заедно. Стана нещо обичайно: всички приемаха, че свободното място до Джордж е запазено за Мария.
За да прикрие нервността си, той подхвана разговор.
— И така, какво мислиш за Мартин Лутър Кинг?
Кинг оглавяваше Конференцията на християнските водачи от Юга, една от по-важните групи за граждански права. Срещнали се бяха с него предната вечер на вечеря в Атланта, в един от ресторантите с чернокож собственик.
— Той е удивителен човек — отговори Мария.
Джордж не беше толкова уверен.
— Той каза чудесни неща за участниците в Похода на свободата, но не е с нас в автобуса.
— Постави се на негово място — разсъдливо отвърна Мария. — Той води друга група за граждански права. Един генерал не може да стане редник в чужд полк.
Джордж не го беше погледнал така. Мария беше много умна.
Джордж беше наполовина влюбен в нея. Отчаяно искаше възможност да останат насаме, но хората, в чиито домове отсядаха участниците в Похода, бяха солидни и почтени чернокожи граждани, повечето ревностни християни, които не биха допуснали стаите им за гости да се използват за гушкане. А Мария, колкото и да беше съблазнителна, просто седеше до него, говореше и се смееше на остроумията му. Никога не правеше дребните физически неща, които издаваха, че жената иска повече от приятелство: не докосваше мишницата му, не вземаше ръката му, когато слизаше от автобуса или не се притискаше до него в множеството. Не флиртуваше. Дори бе възможно да е девствена на двадесет и пет години.
— Ти разговаря дълго с Кинг — рече Джордж.
— Да не беше проповедник, щях да кажа, че ме ухажва — отвърна Мария.
Джордж не беше сигурен как да отговори на това. Нямаше да се изненада, ако един проповедник ухажва такова очарователно момиче като Мария. Но си рече, че тя е наивна за мъжете.
— Поговорих си малко с Кинг.
— Какво ти каза?
Джордж се поколеба. Думите на Кинг го бяха уплашили. Реши все пак да каже на Мария: тя имаше право да знае.
— Казва, че в Алабама няма да минем.
Мария посърна.
— Наистина ли ти каза това?
— Със същите думи.
Сега и двамата се уплашиха.
Автобусът потегли от автогарата.
През първите няколко дни Джордж се боеше, че Походът на свободата ще е твърде мирен. Редовните пътници не реагираха на настанилите се на погрешните места чернокожи и понякога припяваха с тях. Нищо не се случи, когато участниците в похода не се съобразиха с табелите „Само за бели“ и „Цветнокожи“ по автогарите. В някои градове надписите даже бяха замазани с боя. Джордж се страхуваше, че сегрегационистите са измислили отлична стратегия. Нямаше проблеми, нямаше и публичност, а цветнокожите участници в Похода биваха любезно обслужвани в ресторантите за бели. Всяка вечер слизаха от автобуса и необезпокоявано участваха в срещи, обикновено в църкви, после нощуваха у симпатизанти. Но Джордж беше сигурен, че щом напуснеха някой град, надписите щяха да бъдат възстановени, сегрегацията да се върне и Походът да се окаже загуба на време.