— Вие — не.
Джордж го изгледа невярващо.
— Какво?
— Това тук е линейка за бели хора. Не е за негри.
— Върви по дяволите.
— Не ме дразни, момче.
Един от белите участници, който вече се беше качил, излезе.
— Трябва да откарате в болницата всички. Черни и бели.
— Това не е негърска линейка — заинати се шофьорът.
— Е, ние пък не тръгваме без приятелите си.
При което белите участници в Похода заслизаха от линейката един по един.
Шофьорът се сащиса. Джордж предположи, че ще излезе пълен глупак, ако се върне от мястото без пациенти.
Старият патрулен приближи и рече:
— По-добре ги вземи, Рой.
— Щом казваш.
Джордж и Мария влязоха в линейката.
Докато се отдалечаваха, Джордж погледна автобуса. От него беше останало само валмо дим и черен скелет с редица овъглени подпори на покрива, които стърчаха като ребрата на изгорен на кладата мъченик.
5.
Таня Дворкина потегли от Якутск в Сибир — най-студеният град в света — след ранна закуска. Летеше за Москва, на близо пет хиляди километра, в Туполев Ту-16 на Военновъздушните сили. Кабината беше предназначена за дванадесет войници и проектантът не си беше губил времето да мисли за удобството им: седалките бяха от надупчен алуминий и нямаше шумоизолация. Пътуването отне осем часа с едно спиране за презареждане. Понеже Москва беше на шест часа назад от Якутск, Таня пристигна навреме за още една закуска.
В Москва беше лято и тя носеше в ръце тежкото си палто и кожена шапка. Взе такси до Правителствения дом, жилищна сграда за московския привилегирован елит. Делеше апартамента с майка си Аня и брат си близнак Дмитрий, когото винаги наричаха Димка. Беше голямо жилище, с три спални, нищо че мама казваше, че е просторно само по съветските стандарти: берлинският апартамент, където живяла като дете, когато дядо Григорий бил дипломат, бил много по-голям.
Тази сутрин жилището беше тихо и празно: мама и Димка вече бяха отишли на работа. Палтата им висяха в антрето на пирони, заковани от бащата на Таня преди двадесет и пет години: черният шлифер на Димка и кафявото вълнено манто на мама, оставени у дома заради топлото време. Таня окачи своето палто до техните и остави куфара в стаята си. Не беше очаквала да са си у дома, но все пак малко съжали, че мама не е тук да й свари чай или пък Димка да чуе сибирските й приключения. Помисли си да иде да види баба и дядо, Григорий и Катерина Пешкови, които живееха на друг етаж в същата сграда, обаче прецени, че всъщност няма време.
Взе душ и се преоблече, после отиде с автобуса в ТАСС, съветската информационна агенция. Беше една от повече от хилядата репортери в агенцията, но не много от тях ги возеха насам-натам в реактивни самолети на военната авиация. Беше изгряваща звезда, способна да произведе живи и интересни статии, които се харесваха на младежта, без при това да се отклоняват от партийната линия. Това беше нож с две остриета: често й даваха трудни и важни задачи.
В лавката хапна купа каша от елда със сметана, после отиде в отдела си. Макар да беше звезда, още не беше заслужила свой кабинет. Поздрави колегите, после седна на едно бюро, сложи хартия и лента в пишещата машина и започна да пише.
В самолета друсаше прекалено силно, за да си води бележки, но тя беше планирала статиите в главата си и сега можеше да пише гладко, като от време на време сверяваше подробностите в тетрадката си. Задачата й беше да насърчи млади съветски семейства да се преселят в Сибир, за да работят в процъфтяващата добивна промишленост: нелека задача. Затворническите лагери предоставяха изобилна необучена работна ръка, но там имаше нужда от геолози, инженери, земемери, архитекти, химици и менажери. В статията си обаче Таня не обръщаше внимание на мъжете и пишеше за техните съпруги. Започна с една хубава млада майка на име Клара, която с ентусиазъм и хумор говореше как се справя с живота при отрицателни температури.
Половината утро беше вече минало, когато редакторът на Таня, Даниил Антонов, взе листовете от поставката и започна да чете. Антонов беше дребен мъж с деликатни обноски, необичайни в журналистическия свят.
— Прекрасно — каза той след малко. — Кога мога да получа останалото?
— Пиша възможно най-бързо.
Той се подвоуми.
— Докато беше в Сибир, чу ли нещо за Устин Бодян?