— Лукав е Анселм. С години се преструваше на правоверен, а сега — дим да го няма.
— Не се ли изкушаваш да заминеш? — попита тя Бернд. — Разведен си, нямаш деца, нямаш връзки.
Бернд се озърна, все едно се чудеше дали някой не подслушва, после вдигна рамене.
— Обмислял съм го — кой ли не е? Ами ти? Баща ти и без това работи в Западен Берлин, нали?
— Да, има фабрика за телевизори. Но майка ми е твърдо решена да остане на изток. Тя казва, че трябва да решаваме проблемите си, а не да бягаме от тях.
— Срещал съм се с нея. Тигрица.
— Вярно. А къщата, в която живеем, е на нашето семейство от поколения.
— А съпругът ти?
— Отдаден е на работата си.
— Значи не трябва да се тревожа, че може да те загубя. Добре.
— Бернд… — подзе Ребека, после млъкна.
— Изплюй камъчето.
— Мога ли да ти задам един личен въпрос?
— Разбира се.
— Ти напусна съпругата си, понеже тя имаше връзка.
Бернд застина, но отговори:
— Точно така.
— Как откри?
Бернд потръпна, като от внезапна болка.
— Нещо против, че питам? — притесни се Ребека. — Прекалено лично ли е?
— Нямам нищо против да го кажа на теб. Попитах я направо и тя призна.
— Но какво те направи подозрителен?
— Множество дребни неща…
Ребека го прекъсна:
— Телефонът звъни, вдигаш, от другата страна няколко секунди мълчание, после затварят.
Той кимна.
Ребека продължи.
— Половинката ти накъсва бележка на малки парченца и ги пуска в тоалетната. В почивните дни го привикват на неочаквано заседание. Вечер по два часа пише нещо, което не ти показва.
— Божичко — тъжно рече Бернд. — Говориш за Ханс.
— Има любовница, нали? — Ребека остави сандвича, нямаше апетит. — Кажи ми честно какво мислиш.
— Толкова съжалявам.
Преди четири месеца Бернд я целуна веднъж в края на есенния срок. Вземаха си довиждане, пожелаваха си весела Коледа и тогава той лекичко я улови за ръката, наведе глава и я целуна по устните. Тя го помоли никога повече да не го прави и каза, че все пак би искала да са приятели. А през януари, когато се върнаха на училище, и двамата се преструваха, че нищо не се е случило. Даже няколко седмици по-късно Бернд й каза, че има среща с една вдовица на негова възраст.
Ребека не искаше да насърчава безнадеждни желания, но Бернд беше единственият човек, с когото можеше да разговаря, с изключение на семейството си, а не искаше да ги тревожи, още не.
— Толкова бях сигурна, че Ханс ме обича — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — И аз го обичам.
— Може би той те обича. Някои мъже просто не могат да устояват на изкушения.
Ребека не знаеше дали Ханс е доволен от сексуалния им живот. Никога не се оплакваше, но правеха любов само около веднъж седмично, което според нея беше недостатъчно за младоженци.
— Искам само да имам свое семейство, като на майка ми, където всеки е обичан, подкрепян и защитаван — каза тя. — Мислех, че с Ханс мога да имам такова семейство.
— Навярно още можеш — отговори Бернд. — Една афера не е задължително край на брака.
— В първата година?
— Лошо е, съгласен съм.
— Какво би трябвало да направя?
— Трябва да го попиташ. Може да признае, може и да отрече, но поне ще знае, че знаеш.
— И после какво?
— Ти какво искаш? Би ли се развела с него?
Тя поклати глава.
— Никога не бих го напуснала. Бракът е обещание. Не можеш да спазваш обещанията си само когато ти е угодно. Трябва да ги спазваш и когато са против желанията ти. Това означава.
— Аз направих обратното. Би трябвало да не ме одобряваш.
— Не съдя нито тебе, нито някого другиго. Говоря просто за себе си. Обичам съпруга си и искам той да е верен.
Усмивката на Бернд беше изпълнена с възхищение, но и със съжаление.
— Надявам се да получиш каквото искаш.
— Ти си добър приятел.
Би звънецът за първия час от следобедната смяна. Ребека стана и прибра обратно сандвича в хартиената опаковка. Нямаше да го яде нито сега, нито по-късно, но подобно на всички хора, преживели войната, се ужасяваше от изхвърлянето на храна.
— Благодаря ти, че ме изслуша — каза тя.
— Не ти дадох голяма утеха.