— Което с гаранция ще отслаби Горбачов и ще насърчи ястребите в Кремъл.
— Точно така. Както и да е, утре при мен идват неколцина германци, за да опитат да го вразумят.
— Пожелавам ти успех в това — скептично произнесе Джордж.
— Мда.
Той си допи кафето, но не му се тръгваше. Чувстваше се уютно, заситен с хубава храна и вино, а и винаги беше харесвал разговорите с Мария.
— Знаеш ли нещо? — попита я той. — Като оставя настрана сина си и майка си, харесвам те повече от всеки друг човек.
— Как е Верина? — рязко го попита Мария.
Джордж се усмихна.
— Излиза с твоя стар приятел Лий Монтгомъри. Сега той е редактор в Уошингтън Поуст. Според мен това е сериозно.
— Добре.
— Помниш ли…
Вероятно не трябваше да го казва, но бе изпил половин бутилка вино и си рече все тая.
— Помниш ли, когато се любихме на това канапе?
— Джордж — отвърна му тя, — не го правя толкоз често, че да забравя.
— За съжаление и аз съм така.
Тя се засмя, но продължи:
— Радвам се.
Той изпита носталгия:
— Кога беше това?
— В нощта на оставката на Никсън, преди петнадесет години. Ти беше млад и хубав.
— А ти беше почти толкова хубава, колкото си днес.
— Е, ласкател такъв.
— Беше хубаво, нали? Сексът, искам да кажа.
— Хубаво?
Тя се престори на обидена.
— Това ли е всичко?
— Беше страхотно.
— Даа.
Обзет бе от съжаление за пропуснатите възможности, Джордж вметна:
— Какво стана с нас?
— Следвахме отделни пътища.
— Май да.
Настъпи тишина, после Джордж попита:
— Искаш ли да го направим отново?
— Мислех си, че няма да попиташ.
Целунаха се и той веднага си припомни как беше първият път — толкова отпуснато, естествено и нормално.
Тялото й се бе променило. Беше по-меко, не толкова стегнато, а кожата — по-суха при докосване. Той предполагаше, че същото се отнася и за неговото тяло — мускулите му на борец бяха изчезнали отдавна. Но това нямаше значение. Устните и езикът й трескаво работеха върху неговите, и той изпита същото горещо удоволствие да бъде обгръщан от ръцете на чувствена и любяща жена.
Тя разкопча ризата му. Докато той я сваляше, тя се изправи и бързо се измъкна от роклята си.
— Преди да отидем по-нататък… — започна Джордж.
— Какво?
И тя отново седна.
— Да не би да имаш задни мисли?
— Напротив. Между другото, сутиенът е хубав.
— Благодаря ти. Можеш да го свалиш от мен след минута.
Тя разкопча колана му.
— Има обаче нещо, което искам да кажа. С риск да разваля всичко…
— Давай — каза му тя. — Опитай.
— Разбирам нещо. Май е трябвало да го направя по-рано.
Тя го погледна, усмихна се малко, не каза нищо и той изпита много странното усещане, че тя знае точно какво идва.
— Разбирам, че те обичам — призна той.
— Наистина?
— Да. Нещо против? Така добре ли е? Развалих ли атмосферата?
— Глупако — каза тя. — Влюбена съм в теб от години.
Ребека пристигна в Държавния департамент във Вашингтон в топъл пролетен ден. В лехите цъфтяха нарциси и тя бе изпълнена с надежда. Съветската империя отслабваше, може би фатално. Германия имаше шанса да стане обединена и свободна. Американците просто се нуждаеха от смушкване в правилната посока.
Ребека размишляваше, че е във Вашингтон, представлява страната си и преговаря с най-могъщите хора в света заради Карла, приемната си майка. Карла бе приела едно ужасено тринадесетгодишно еврейско момиче във военновременния Берлин и й бе дала увереност, за да може да стане международен държавник. „Трябва да направя снимка и да й я изпратя“, рече си Ребека.
Заедно с шефа си Ханс-Дитрих Геншер и неколцина сътрудници тя влезе в модернистичната сграда на Държавния департамент. Двуетажното фоайе беше украсено с огромен стенопис — Защитата на човешките свободи, който изобразяваше петте свободи, защитавани от американската армия.
Немците бяха поздравени от жена, която Ребека познаваше досега само като топъл интелигентен глас по телефона — Мария Самърс. Ребека изненадано установи, че Мария е афроамериканка. После изпита вина заради изненадата си — нямаше причина афроамериканец да не заема висок пост в Държавния департамент. Най-накрая Ребека осъзна, че в сградата има много малко тъмни лица. Мария бе необикновена — все пак изненадата на Ребека бе оправдана.