Данута я заговори:
— Сега и ти изглеждаш мрачна. Какво каза брат ти?
Таня се поколеба, после реши да отговори, че все още нищо не е било решено — което си беше вярно.
— Ярузелски се е обадил на Горбачов, но още не е говорил с него.
Продължиха да гледат екраните. Солидарност печелеше всичко. Засега комунистите не бяха спечелили и едно от оспорваните места. Повечето резултати просто потвърждаваха видяното по-рано. Думата „пълна победа“ не бе достатъчно силна — приличаше повече на цунами.
В стаята над кафенето еуфорията се смесваше със страх. Вече не можеше да става и дума за постепенна смяна във властта, на която се бяха надявали. През следващите двадесет и четири часа щеше да се случи едно от двете неща. Комунистите можеха отново да заемат властта със сила. Не го ли направеха, с тях беше свършено завинаги.
Таня се насили да изчака цял час, преди отново да звънне в Москва.
— Те разговаряха — каза й Димка. — Горбачов отказа да застане зад смазване на опозицията.
— Слава Богу — пророни Таня. — И какво ще прави Ярузелски?
— Ще се омете възможно най-бързо.
— Наистина?
Таня не можеше да повярва на толкова добри новини.
— Няма варианти за действие.
— Май да.
— Е, празнувай.
Таня затвори и се обърна към Данута.
— Няма да има насилие — съобщи тя. — Горбачов го е отхвърлил.
— Боже мой — произнесе Данута; в гласа й се смесваха неверие и ликуване. — Ние наистина спечелихме, нали?
— Да — каза Таня. Изпитваше удовлетворение и надежда с цялото си сърце. — Това е началото на края.
На седми юли в Букурещ лятото бе в разгара си и жегата беше страшна. Димка и Наталия бяха заедно с Горбачов на срещата на върха на Варшавския договор. Домакин им беше Николае Чаушеску, побърканият диктатор на Румъния.
Най-важната точка в дневния ред бе „унгарският проблем“. Димка знаеше, че източногерманският ръководител Ерих Хонекер го е поставил в списъка. Либерализацията на Унгария заплашваше всички останали държави от Варшавския договор, тъй като насочваше вниманието към репресивния характер на нереформираните им режими. За Източна Германия обаче положението бе най-лошо. Стотици нейни граждани на почивка в Унгария изоставяха палатките си и през горите и дупките в старата ограда отиваха към Австрия и към свободата. Пътищата от Балатонското езеро към границата бяха задръстени с малките им автомобили Трабант и Вартбург, изоставяни без съжаление. Повечето бяха без паспорти, но това нямаше значение — превозваха ги до Западна Германия, където автоматично им даваха гражданство и им помагаха да се установят. Хората несъмнено скоро заменяха старите си коли с по-надеждни и удобни машини Фолксваген.
Правителствените ръководители от Варшавския договор заседаваха в обширна зала с подредени в правоъгълник, покрити със знамена маси. Както обикновено сътрудниците като Димка и Наталия седяха по края на помещението. Движещата сила бе Хонекер, но Чаушеску поведе пристъпа. Той се изправи от мястото си до Горбачов и започна да напада реформаторската политика на унгарското правителство. Беше дребен, присвит човек с рошави вежди и блеснали очи. Въпреки че говореше на няколко десетки души в заседателна зала, той викаше и ръкомахаше все едно се обръща към хиляди хора на стадион. Изкривените му устни пръскаха слюнка, докато нареждаше. Не криеше какво иска — повторение на 1956 година. Призова към навлизане на Варшавския договор в Унгария, отстраняване на Миклош Немет и връщане на страната към праволинейно социалистическо управление.
Димка се огледа. Хонекер кимаше. Изражението на твърдия чех Милош Якеш бе одобрително. Тодор Живков от България несъмнено бе съгласен. Само генерал Ярузелски от Полша седеше неподвижен и безизразен, вероятно унизен от изборното си поражение.
Всички тези хора бяха брутални тирани, мъчители и масови убийци. Сталин не беше изключение, а нещо типично за комунистически водач. Димка размишляваше, че всяка политическа система, позволяваща на подобни хора да управляват, е зла. „Защо ни трябваше толкова време, за да го разберем?“
Като повечето от хората в залата обаче Димка наблюдаваше Горбачов.
Реториката повече нямаше значение. Не бе важно кой е прав и кой не е. Никой в стаята нямаше властта да свърши каквото и да е без мъжа с тъмночервеното петно на плешивата глава да е дал разрешение.
Димка смяташе, че знае какво ще направи Горбачов, но никога не можеше да бъде сигурен. Подобно на управляваната от него империя, Горбачов беше раздвоен между консервативен и реформистки импулс. Нямаше вероятност речите да повлияят на ума му. През повечето време той просто изглеждаше отегчен.