Мария не възрази. Джаспър беше стопроцентово прав. Тя реши да го отклони. За да си даде миг за размисъл, загледа минаването на влекач с дълга, украсена с френското знаме ракета. После се обади:
— Изпускате по-добра история.
Той невярващо вдигна вежда. Такова обвинение не биваше отправяно често към Джаспър Мъри.
— Кажете — леко развеселено я подкани той.
— Не мога да говоря в официално качество с Вас.
— Тогава неофициално.
Тя го изгледа строго:
— Само докато сме наясно по това.
— Наясно сме.
— Окей. Вероятно знаете, че президентът получава съвети в смисъл че Горбачов е измамник, че гласността и перестройката са комунистически залъгалки, и че цялата комедия е само трик за залъгване на Запада да свали гарда и да се разоръжи прекалено рано.
— Кой му дава такива съвети?
Отговорът беше — ЦРУ, съветникът по националната сигурност и държавният секретар по отбраната. Мария обаче нямаше да ги издаде в разговор с журналист, дори и неофициално, тъй че продължи:
— Джаспър, ако вече не знаете това, то Вие не сте репортерът, за когото всички ние Ви вземаме.
Той се ухили.
— Окей. Та каква е голямата история?
— Президентът Буш беше наклонен да приеме тези съвети — преди да направи тази обиколка. Историята е там, че той не беше виждал реалността тук, в Европа, и промени възгледите си според нея. В Полша той заяви: „Изпитвам шеметното усещане, че виждам как историята се твори“.
— Мога ли да използвам цитата?
— Можете. Той го каза на мен.
— Благодаря.
— Сега президентът смята, че промяната в комунистическия свят е истинска и трайна и че е необходимо да я подпомогнем внимателно, вместо да се залъгваме, че тя не се извършва в действителност.
Джаспър продължително изгледа Мария и на нея й се стори, че погледът му съдържа в някаква степен изненада и уважение.
— Права сте — заключи той. — Това е по-добра история. Във Вашингтон ястребите като Дик Чейни и Брент Скоукрофт ще откачат.
— Вие казахте това — довърши Мария. — Не аз.
Лили, Каролин, Алис и Хелмут пътуваха от Берлин до езерото Балатон в Унгария в белия Трабант на Лили. Както обикновено отне два дни. По пътя Лили и Каролин изпяха всички познати им песни.
Пееха, за да прикрият страха си. Алис и Хелмут щяха да опитат да избягат на Запад. Никой не знаеше какво ще стане.
Лили и Каролин щяха да останат. И двете бяха неомъжени, ала животът им беше в Източна Германия. Те ненавиждаха режима, но искаха да му се опълчат, а не да бягат от него. За Хелмут и Алис бе различно — животът им беше пред тях.
Лили познаваше само двама души, опитали да избягат — Ребека и Вали. Годеникът на Ребека падна от някакъв покрив и остана сакат за цял живот. Вали прегази един граничар и го уби — травма, която го измъчваше в продължение на години. Нямаше щастливи прецеденти. Но сега положението се беше променило — нали?
На първата вечер във ваканционния къмпинг те се натъкнаха на мъж на средна възраст, Бертолд; приседнал пред палатката си, той държеше лекция на десетина пиещи бира младежи.
— Очевидно е, нали? — уверено произнесе той. — Цялата работа е нагласен от ЩАЗИ капан. Това е новият им начин да залавят подривните елементи.
Седнал на земята младеж, със запалена цигара изглеждаше скептичен:
— И как действа това?
— Щом пресечеш границата, австрийците те арестуват. Предават те на унгарската полиция, която те връща в Източна Германия в белезници. Тогава се озоваваш право в стаите за разпити на ЩАЗИ в Лихтенберг.
— Как би могъл да знаеш това? — попита застанало наблизо момиче.
— Братовчед ми опита да пресече границата тук — обясни Бертолд. — Последните му думи бяха: „Ще ти пратя пощенска картичка от Виена“. Сега е в затворнически лагер до Дрезден и работи в уранова мина. Това е единственият начин, по който нашето правителство може да застави хората да работят в тези мини. Никой не иска да го прави — от радиацията получаваш рак на белите дробове.
Семейството шепнешком обсъди теорията на Бертолд преди лягане.
— Бертолд е всезнайко. Как би могъл да разбере, че братовчед му работи в уранова мина? Правителството не признава, че използва по такъв начин затворниците — презрително изрече Алис.