Караха осемдесет километра и близо до границата отбиха от главния път. Алис имаше карта и компас. Докато обикаляха по селските пътища и се преструваха, че търсят място за пикник из гората, видяха няколко изоставени коли с източногермански номера край пътното платно.
Нямаше и следа от служебни лица, но Лили все пак се притесняваше. Източногерманската полиция определено се интересуваше от бегълците, но вероятно не можеше да направи нищо.
Подминаваха някакво езерце и Алис се обади:
— По моя сметка тук се намираме на по-малко от километър и половина от граничната ограда.
Секунди по-късно Хелмут свърна встрани от пътя по черен път между дърветата. Спря колата на сечище само на няколко стъпки от водата. Изключи двигателя.
— Е — прозвуча той в тишината. — Ще се правим ли, че обядваме?
— Не — отвърна Алис; от напрежението гласът й бе станал пронизителен. — Искам да тръгна сега.
Всички излязоха от колата.
Алис ги поведе и провери компаса. Вървеше се леко — имаше малко храсталак, който да ги затруднява. Високите борове разреждаха слънчевата светлина и хвърляха златни кръпки върху килима от иглички по земята. Гората беше тиха. Лили чуваше провикването на някаква водна птица и от време на време далечното ръмжене на трактор.
Подминаха жълт Вартбург Рицар, полускрит от надвисналите ниско над него клони; стъклата му бяха счупени, а броните вече ръждясваха. От отворения му багажник излетя птица и Лили се зачуди дали не гнезди тук.
Тя постоянно се оглеждаше за парченца зелен или сив вълнен плат, които да издават граничарска униформа, но не забеляза такива. Обърна внимание, че Хелмут е също тъй нащрек.
Изкачиха някакво възвишение, после гората рязко свърши. Излязоха на ивица обезлесена земя и сто метра по-напред видяха оградата.
Не беше впечатляваща. Стълбовете бяха от грубо одялано дърво. Имаше няколко реда тел; вероятно по нея бе текъл ток. Най-горният ред, на височина от метър и осемдесет, беше проста бодлива тел. Оттатък жълто жито зрееше на августовското слънце.
Пресякоха обезлесената ивица и достигнаха оградата.
— Можем да прескочим оградата тук — предложи Алис.
— Наистина ли са спрели тока…? — поинтересува се Хелмут.
— Да — потвърди Алис.
Каролин нетърпеливо се протегна и докосна телта. Опита всички жици и стискаше всяка здраво с ръка.
— Изключено е — каза тя.
Алис целуна и прегърна майка си и Лили. С Хелмут си стиснаха ръцете.
Иззад едно хълмче на стотина метра от тях се появиха двама войници в сивите куртки и високите островърхи шапки на унгарската гранична охрана.
— О, не! — каза Лили.
И двамата войници вдигнаха оръжията си.
— Не мърдайте — нареди им Хелмут.
— Не мога да повярвам, че стигнахме толкова близо! — обади се Алис и заплака.
— Не се отчайвай — продължи Хелмут. — Още не е свършило.
Войниците се доближиха, свалиха пушките и заговориха на немски.
Несъмнено отлично знаеха какво става.
— Какво правите тук? — попита единият.
— Излязохме на пикник в гората — обясни Лили.
— Пикник? Наистина?
— Не сме имали престъпни намерения!
— Тук не е разрешено.
Лили ужасно се боеше, че войниците ще ги арестуват.
— Добре, добре — продължи тя. — Ще се върнем!
Страхуваше се, че Хелмут може да налети на бой. Можеха да убият и четиримата. Разтрепера се и краката й омаляха.
Вторият от граничарите заговори:
— Внимавайте — и махна към оградата в посоката, от която се бе появил. — На четиристотин метра оттук в оградата има дупка. Можете случайно да пресечете границата.
Двамата войници се спогледаха и се разсмяха сърдечно. После продължиха по пътя си.
Лили смаяно зяпаше гърбовете им. Продължиха да вървят и не погледнаха назад. Лили и останалите мълчаливо ги гледаха, докато онези не се скриха от поглед.
— Те май ни казаха… — поде Лили.
— Да стигнем до дупката в оградата! — довърши Хелмут. — Да го направим, бързо!
Те се забързаха в указаната им от граничарите посока. Придържаха се към края на гората, ако им се наложи да се крият. И наистина, след четиристотин метра стигнаха до място, където оградата бе премахната. Дървените стълбове бяха изтръгнати и прекъснатата на места тел лежеше на земята. Сякаш през мястото се бе движил тежък камион. Пръстта наоколо бе здраво отъпкана, а тревата — кафява и рядка. Отвъд пролуката пътека между две ниви водеше към далечна купчинка дървета и няколко покрива — село или просто къщи.