Стената му беше отнела невинността. Тя му отне и Каролин. И детството на дъщеря му.
Тази дъщеря, само няколко дни преди двадесет и шестия си рожден ден, попита:
— Стената още ли е Стената или не?
— Не мога да разбера. Сякаш са отворили границата по погрешка — заключи Ребека.
— Дали да не излезем и видим какво става на улиците? — предложи Вали.
Лили, Каролин, Вернер и Карла редовно гледаха Всекидневното предаване на А Ер Де, както правеха милиони хора в Източна Германия. Според тях то казваше истината, за разлика от собствените им държавно контролирани новинарски емисии — те представяха измислен свят, в който никой не вярваше. При все това бяха озадачени от двусмислените новини в осем.
— Границата отворена ли е или не е? — попита Карла.
— Не може да бъде — изкоментира Вернер.
— Е, аз ще погледна — обади се Лили.
Накрая и четиримата отидоха.
Щом излязоха от къщи и вдишаха студения нощен въздух, те усетиха емоционално заредената атмосфера. Улиците на Източен Берлин, мътно осветени от жълтите лампи, бяха необичайно изпълнени с хора и коли. Всички се бяха запътили в една посока, към Стената, повечето на групички. Някои младежи опитваха да се качат на стоп — престъпление, за което щяха да бъдат арестувани преди седмица. Хората си говореха с непознатите, питаха ги какво знаят и дали наистина е вярно, че вече може да се ходи в Западен Берлин.
Каролин се обърна към Лили:
— Вали е в Западен Берлин. Чух го по радиото. Трябва да е дошъл да види Алис.
Тя изглеждаше замислена.
— Надявам се да се харесват.
Семейство Франк тръгна на юг по „Фридрихщрасе“, докато не видя в далечината мощните светлини на Чекпойнт Чарли — комплекс, който заемаше улицата между цели две пресечки, от „Цимерщрасе“ на комунистическата страна до „Кохщрасе“ откъм свободната.
При идването си видяха как от станцията на метрото Щадтмитте се изсипват хора и тълпата нараства. Имаше и върволица коли — шофьорите им явно се колебаеха дали да доближават пункта, или не. Лили усещаше празничното чувство, но не беше сигурна дали има нещо за празнуване. Доколкото можеше да види, вратите не бяха отворени.
Много хора се държаха назад, извън светлината на прожекторите, от страх да си покажат лицата; по-дръзките обаче се доближаваха и извършваха углавното престъпление „неоправдано проникване в гранична зона“ въпреки риска от арест и тригодишна присъда в трудов лагер.
При доближаването до пропускателния пункт улицата се стесняваше, а тълпата се сгъстяваше. Лили и семейството й си пробиха път до челото. Пред тях, под ярки като слънцето светлини, можеха да видят порталите в червено и в бяло за пешеходци и автомобили, граничарите с оръжията им, митническите постройки и стърчащите над всичко вишки. Посред изцяло стъклените стени на командния пункт някакъв офицер говореше по телефона и махаше широко и ядосано с ръце, докато говореше.
От ляво и от дясно на пропускателния пункт, по „Кохщрасе“ се простираше омразната Стена. Лили усети как стомахът й се бунтува. През по-голямата част от живота й това съоръжение разделяше семейството й на две половини, които почти не се бяха срещали. Тя ненавиждаше Стената повече и от Ханс Хофман.
— Някой опитал ли се е да премине? — на висок глас запита Лили.
Една жена до нея заговори ядосано:
— Връщат хората. Казват, че човек трябва да има виза от полицейски участък. Аз обаче отидох до участъка, а там не знаеха нищо за това.
Преди месец жената би свила рамене при това типично бюрократично недомислие и би се върнала у дома. Тази вечер обаче нещата бяха различни. Тя все още стоеше тук — недоволна и протестираща. Никой не се прибираше.
Хората около Лили завикаха ритмично:
— Отворете! Отворете!
Когато замлъкнаха, на Лили й се стори, че дочува викове от отсрещната страна. Тя напрегна слух. Какво казваха? Най-накрая тя го разбра: „Елате! Елате!“ Явно и хората от Западен Берлин се събираха на пропускателните пунктове.
Какво щеше да стане? Как щеше да свърши това?
По „Цимерщрасе“ до пункта дойдоха шест микробуса и от тях излязоха петдесет или шестдесет въоръжени граничари.
Застанал до Лили, Вернер мрачно произнесе:
— Подкрепления.
Димка и Наталия седяха на черните кожени кресла в кабинета на Горбачов и се чувстваха едновременно въодушевени и напрегнати. Стратегията на Горбачов — да остави източноевропейските сателити да вървят по своя път — доведе до криза, която явно се усилваше. Това можеше да бъде опасно или да подава надежди. Може би беше и двете.