— Моля те, не казвай на никого! Джордж го знае, и никой друг.
— Аз мога да пазя тайни — усмихна се Джаки. — Грег не знаеше, че е баща, докато Джордж не стана шестгодишен.
— Благодаря ти. Ако това излезе, ще ме разнасят из долнопробните вестници, дето вървят из супермаркетите. Господ знае какви щети би нанесло това на кариерата ми.
— Не се тревожи. Само чуй. Джордж скоро ще си дойде. Вие двамата практически живеете заедно. Толкова добре си подхождате.
Тя сниши глас.
— Харесвам те много повече от Верина.
Мария се засмя.
— Стига да знаеха, и нашите биха предпочели Джордж пред президента Кенеди — можеш да се обзаложиш на това.
— Мислиш ли, че ти и Джордж можете да се ожените?
— Проблемът е, че не мога да върша работата си, ако съм омъжена за конгресмен. Трябва да бъда надпартийна или поне да изглежда така.
— Някой ден ще се пенсионираш.
— Още седем години и съм на шестдесет.
— Ще се омъжиш ли за него тогава?
— Ако ме помоли — да.
Ребека беше от западната страна на Чекпойнт Чарли заедно с Вали, Алис и Хелмут. Тя гледаше да избягва Джаспър Мъри и телевизионните му камери. Смяташе, че сливането с уличната тълпа не е уместно за депутат от Бундестага, да не говорим за министър в правителството. Тя обаче нямаше да пропусне това, най-голямата демонстрация срещу Стената — Стената, осакатила любимия й мъж и опропастила живота й. Източногерманското правителство не би могло да я надживее — или пък да?
Въздухът беше студен, но тълпата я сгряваше. На участъка от „Фридрихщрасе“ към Чекпойнт Чарли имаше няколко хиляди души. Ребека и останалите бяха близо до челото на многолюдното мнозинство. Веднага след кабинката на часовия откъм съюзническата страна, там, където „Фридрихщрасе“ се пресичаше с „Кохщрасе“, бе очертана бяла линия. Тя показваше края на Западен Берлин и началото на Източен Берлин. Кафене Адлер на ъгъла не можеше да се отърве от клиенти.
Стената вървеше по пресечката — „Кохщрасе“. Всъщност стените бяха две — и двете направени от високи бетонни панели, разделени от ивица прочистена територия. Откъм западната страна бетонът бе изпъстрен с шарени графити. Точно срещу Ребека имаше пролука, зад която неколцина въоръжени граничари стояха пред трите врати в бяло и червено — две за превозни средства и една за пътници. Зад тях стърчаха три вишки. Ребека можеше да види войниците зад стъклените прозорци — те зловещо наблюдаваха хората през бинокли.
Някои от хората около Ребека говореха с граничарите и ги умоляваха да пуснат хората от Изток. Войниците не отговаряха. При стълпотворението дойде офицер и обясни, че засега няма нови правила за пътуванията от Изток. Никой не му повярва — бяха го видели по телевизията!
Натискът на тълпата беше неумолим и постепенно Ребека беше отнесена напред, докато не прекоси бялата черта и не се озова технически в Източен Берлин. Граничарите гледаха безпомощно.
След малко те се оттеглиха зад портите. Ребека се изненада. Обикновено източногерманските войници не се отдръпваха от множествата — контролираха ги с помощта на необходимата за случая бруталност.
Сега на кръстовището нямаше граничари и тълпата продължи напред. И от двете им страни двойната стена свършваше с къса напречна стена, свързваща вътрешните и външните бариери; тя блокираше достъпа до междинната ивица. За смайване на Ребека, двама дръзки демонстранти се качиха на стената и седнаха на заоблените ръбове на бетонните панели.
Граничарите ги доближиха и ги заговориха:
— Моля, слезте.
Хората учтиво отказаха.
Сърцето на Ребека бумкаше. Те бяха в Източен Берлин — като нея — и можеха да бъдат застреляни от войниците заради прехвърлянето на Стената, като много други през последните двадесет и осем години.
Нямаше стрелба обаче. Вместо това, още няколко души изкачиха Стената на различни места, седнаха на върха, спуснаха крака от двете й страни и предизвикаха граничарите да направят нещо по въпроса.
Граничарите се върнаха на позициите си зад портите.
Това беше смайващо. По комунистическите стандарти то беше беззаконие и анархия. Никой обаче не правеше нищо да го спре.
Ребека си спомни как в неделя, през август 1961 година, тя бе на тридесет, напусна дома си, за да отиде до Западен Берлин, и намери всички пунктове за преминаване блокирани с бодлива тел. През половината й живот бариерата си беше на мястото. Възможно ли беше тази ера да приключва? Тя го жадуваше с цялото си сърце.