Когато влезе през вратата, Ребека се зачуди ще излезе ли някога.
Прекоси огромен атриум, представи писмото си на рецепцията и беше придружена до горе в асансьора. Докато пътуваха, страхът й се засили. Излезе в коридор, боядисан в някакъв кошмарен оттенък на горчично жълто. Въведоха я в малка гола стая, в която имаше маса с пластмасов плот и два неудобни стола от метални тръби. Носеше се остра миризма на боя. Придружителят й я остави.
Поседя сама пет минути. Трепереше. Искаше й се да пуши — това можеше да я поуспокои. Бореше се да не заплаче.
Влезе сержант Шолц. Беше малко по-млад от Ребека — предположи, че е на около двадесет и пет. Носеше тънка папка. Седна, прокашля се, отвори папката и се свъси. Ребека си каза, че сержантът се мъчи да изглежда важен и се зачуди дали това не е първият му разпит.
— Вие сте учителка в техникума „Фридрих Енгелс“ — каза той.
— Да.
— Къде живеете?
Отговори му, но беше озадачена. Нима тайната полиция не знаеше адреса й? Това може би обясняваше защо писмото е пристигнало в училище, а не у дома.
Трябваше да даде и имената и възрастта на родителите и на бабите и дядовците си.
— Лъжете! — победоносно заяви Шолц. — Казвате, че майка Ви е на тридесет и девет години, а Вие сте на двадесет и девет. Как е възможно да Ви е родила, когато е била на десет?
— Аз съм осиновена — отвърна Ребека с облекчение, задето можеше да даде невинна информация. — Истинските ми родители бяха убити в края на войната, когато домът ни пострада от пряко попадение — тогава тя бе на тринадесет. Снарядите на Червената армия падаха, градът беше в развалини, а тя беше сама, изумена, ужасена. Бе пухкава девойка и беше подбрана за изнасилване от група войници. Спаси я Карла, която предложи себе си вместо нея. Въпреки това ужасяващото преживяване остави Ребека колеблива и тревожна относно секса. Ако Ханс беше недоволен, тя беше убедена, че вината е нейна.
Потрепери и опита да пропъди спомена.
— Карла Франк ме спаси от… — Ребека се спря точно навреме. Комунистите отричаха червеноармейците да са насилвали, макар че всяка жена, която беше в Източна Германия през 1945, знаеше ужасната истина. — Карла ме спаси — рече тя и спести спорните подробности. — По-късно тя и Вернер ме осиновиха официално.
Шолц си записваше всичко. „Не ще да има много в тази папка“, каза си Ребека. Но трябваше да има нещо. Ако той знаеше малко за семейството й, какво беше привлякло интереса му?
— Вие сте учителка по английски — каза той.
— Не. Преподавам руски.
— Отново лъжете.
— Не лъжа, както и по-рано не съм лъгала — остро отвърна тя. Сама се изненада, че му говори така предизвикателно. Вече не беше толкова уплашена. Навярно това беше безразсъдно. „Може и да е млад и неопитен“, рече си тя, „но все пак разполага с властта да ми провали живота“. — Завършила съм руски език и литература — додаде тя и опита да се усмихне дружелюбно. — Оглавявам отдела по руски език в моето училище. Но половината ни учители заминаха на запад и се налага да импровизираме. Затова през последната седмица имах два урока по английски.
— Значи бях прав! И в уроците си Вие тровите умовете на децата с американска пропаганда.
— О, по дяволите — простена Ребека. — Заради съветите за американските войници ли е?
Шолц прочете от някакви бележки.
— Тук се казва така: „Имайте предвид, че в Източна Германия няма свобода на словото“. Не е ли това американска пропаганда?
— Обясних на учениците, че американците имат наивна предмарксистка представа за свободата. Предполагам, че Вашият осведомител е пропуснал да го спомене. — Тя се питаше кой ли е доносникът. Трябва да беше ученик или родител, на когото е казано за урока. ЩАЗИ имаше повече шпиони и от нацистите.
— Пише още: „Когато сте в Източен Берлин, не искайте от полицията да Ви упъти. За разлика от американските полицаи, те не са тук, за да Ви помагат“. Какво ще кажете за това?
— Не е ли вярно? — попита Ребека. — Като юноша питали ли сте някога някой от Фопо да ви упъти до спирката на У-бана?
Фопо бяха Фолксполицаи, източногерманската полиция.
— Не можахте ли да намерите нещо по-уместно за обучението на децата?
— Защо не дойдете в нашето училище да изнесете един урок по английски?
— Не говоря английски!
— Нито пък аз! — викна Ребека. Веднага съжали, че е повишила глас. Но Шолц не се ядоса. Определено беше неопитен. Ала тя не биваше да става невнимателна. — Затова се оправям в крачка и използвам каквито материали на английски ми попаднат под ръка. — „Време за малко лъжливо унижение“, рече си тя. — Очевидно съм сгрешила и много съжалявам, сержант.