— Виждате ми се интелигентна жена — отговори той.
Ребека присви очи. Капан ли беше това?
— Благодаря за комплимента — отговори тя неутрално.
— Нужни са ни интелигентни хора, особено жени.
Ребека беше озадачена.
— За какво?
— Да си отварят очите, да гледат какво се случва, да ни осведомяват, когато нещо се обърка.
Ребека беше поразена. След миг попита невярващо:
— Искате да стана доносник на ЩАЗИ?
— Това е важна работа в обществен дух. И е жизненоважна в училищата, където се оформя отношението на младите хора.
— Разбирам това — всъщност Ребека виждаше, че младият полицай действа слепешката. Беше я проверил в работата, но не знаеше нищо за прословутото й семейство. Ако Шолц беше проверил произхода й, никога нямаше да се обърне към нея.
Можеше да си представи как е станало. Хофман беше една от най-разпространените фамилии, а и Ребека не беше необичайно име. Някой зелен новобранец лесно би могъл да се обърка и да разследва неправилната Ребека Хофман.
Той продължи.
— Но хората, които вършат тази работа, трябва да са напълно честни и заслужаващи доверие.
Толкова беше нелепо, че Ребека почти се разсмя.
— Честни и заслужаващи доверие? — повтори тя. — За да шпионират приятелите си?
— Абсолютно — той явно не си даваше сметка за иронията. — Има и предимства — той сниши глас: — Ще станете една от нас.
— Не знам какво да кажа.
— Не е нужно да решавате сега. Идете си у дома и помислете. Но не го обсъждайте с никого. Трябва да е тайна, очевидно.
— Очевидно — Ребека започна да изпитва облекчение. Шолц скоро щеше да узнае, че тя е неподходяща за намеренията му и да оттегли предложението си. Но в този момент той надали можеше да се върне към твърденията си, че тя пропагандира западния империализъм. Навярно можеше да се измъкне от това невредима.
Шолц се изправи и Ребека го последва. Възможно ли беше посещението й в главната квартира на ЩАЗИ да завърши толкова леко? Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина.
Шолц вежливо задържа вратата и я придружи по жълтия коридор. Групичка от пет-шест полицаи стоеше до вратата на асансьора и разговаряше оживено. Единият беше изумително познат: висок, широкоплещест и леко прегърбен мъж с добре познат на Ребека светлосив фланелен костюм. Тя го зяпаше неразбиращо на път към асансьора.
Това беше нейният съпруг, Ханс.
Защо беше тук? Първата й ужасена мисъл беше, че и той е на разпит. Но след миг от позата на всички разбра, че не се държат с него като със заподозрян.
Какво тогава? Сърцето й блъскаше от страх, но от какво се боеше?
Може би работата в Министерството на правосъдието го води тук от време на време, помисли тя. После чу как един от другите мъже му казва:
— Но при цялото ми уважение, лейтенант… — Ребека не чу остатъка от изречението. Лейтенант? Държавните служители нямаха военни чинове — освен в полицията…
Тогава Ханс я видя.
Тя гледаше как противоречиви чувства се редуват на лицето му — мъжете бяха лесни за разгадаване. Първо се намуси с удивлението на човек, който вижда нещо познато в необичайна среда, като ряпа в библиотека. После очите му се ококориха потресено, когато осъзна, че видяното е истина, и зяпна леко. Но изражението, което последва, я потресе най-силно: страните му потъмняха от срам и очите му се отместиха от нея в непогрешимо виновен поглед.
Ребека мълча дълго в опит да възприеме. После, все още без да разбира какво вижда, тя каза:
— Добър ден, лейтенант Хофман.
Шолц изглеждаше учуден и уплашен.
— Познавате ли лейтенанта?
— Много добре — отговори тя и се помъчи да запази самообладание, докато у нея започна да се надига ужасно подозрение. — Питам се дали той не ме е държал под наблюдение от известно време.
Но това беше невъзможно, нали?
— Нима? — глупаво попита Шолц.
Ребека упорито гледаше Ханс, следеше как той ще реагира на удивлението й, надяваше се да се разсмее и да даде истинско, невинно обяснение. Устата му беше отворена, като че се канеше да заговори, но Ребека разбра, че няма намерение да каже истината. „Вместо това“, рече си тя, „имаше вид на човек, който отчаяно се мъчи да измисли някаква история и не успява да излезе с нещо, което да отговаря на всички факти“.