Патриша Корнуел
Прах
(книга 21 от „Кей Скарпета“ )
Както винаги — на Стейси
(ти си най-доброто от всичко)
„Ще ти покажа страх в шепа прах“
1
Кеймбридж, Масачузетс
Сряда, 19 декември
4,02 сутринта
Звънът на телефона заглушава неуморния тропот на дъжда по покрива. Сядам в леглото, а сърцето ми започва да подскача като уплашена катеричка. Поглеждам осветеното екранче, за да видя кой се обажда.
— Какво става? — питам мрачно, когато поздравявам Пийт Марино. — В този час не може да е нещо хубаво.
Кучето ми Сок се притиска до мен, а аз слагам ръка на главата му, за да го успокоя. Запалвам лампата и вадя бележник и химикалка от чекмеджето, докато Марино ми разказва за трупа, намерен на няколко километра оттук в МИТ, Масачузетския институт по технологии.
— В калта на едно от игрищата, наречено „Полето на Бригс“. Открили я преди трийсет минути — съобщава ми той. — Аз съм на път към мястото, откъдето вероятно е изчезнала, после отивам на местопрестъплението. Ще бъде напълно обезопасено, когато стигнеш там.
Мощният глас на Марино звучи, сякаш нищо не е станало между нас.
Направо не мога да повярвам на ушите си.
— Не съм сигурна защо ми се обаждаш.
Не би трябвало да го прави, но знам логиката му.
— На практика още не съм се върнала на работа, а съм и болна.
Звуча достатъчно спокойна и любезна, само дето гласът ми е леко дрезгав.
— По-разумно е да се обадиш на Люк или…
— Ще искаш лично да се погрижиш за този случай, докторе. Ще бъде истински рекламен кошмар, а ти определено не се нуждаеш от още един такъв.
Марино не си губи времето, а бързо намеква за уикенда ми в Кънектикът, който бе разгласен из всички новини. Не възнамерявам да го обсъждам с него. Звъни ми, защото може, сондира където си иска и прави каквото иска, за да се увери, че съм наясно с новото положение. След десет години, през които получаваше заповеди от мен, сега ролите ни са разменени. Марино е шеф. Аз не съм. Това е светът според Пийт Марино.
— Чий рекламен кошмар? А и моята работа не е в рекламата — отговарям.
— Труп в университетското градче на МИТ е кошмар за всички. Имам лошо предчувствие за това. Щях да дойда с теб, ако ме беше помолила. Не трябваше да ходиш сама.
Марино отново говори за Кънектикът, но се преструвам, че не го чувам.
— Наистина, просто трябваше да ме помолиш — добавя той.
— Вече не работиш за мен, затова не те помолих.
— Съжалявам за това, което ти е причинил този случай.
— Аз съжалявам за това, което причини на целия свят.
Изкашлям се няколко пъти и се протягам за водата.
— Трупът идентифициран ли е?
Нагласям възглавниците около себе си, а главата на Сок поляга на крака ми.
— Предполагаме, че е двайсет и две годишна студентка на име Гейл Шиптън.
— Къде е била студентка?
— В инженерния факултет на МИТ. Съобщили за изчезването й около полунощ. За последен път са я видели в бар „Сай“.
Любимото заведение на племенницата ми. Тази мисъл ме обърква. Барът се намира близо до МИТ и обслужва художници, физици и компютърни вълшебници като Луси. От време на време тя и партньорката й Джанет ме водят там в неделя на обед.
— Мястото ми е познато.
Това е единственият ми отговор за човека, който ме изостави. Знам, че съм по-добре без него. Само да можех да повярвам в това.
— Очевидно Гейл Шиптън е била там късно вчера следобед с приятелка, която твърди, че към пет и половина телефонът на Гейл звъннал. Излязла навън, за да чува по-добре, и никога не се върнала. Не трябваше да ходиш сама в Кънектикът. Можех поне да те закарам — казва Марино.
Няма да ме попита как се справям след онова, което ми причини с напускането си, за да започне отначало.
Отново е ченге. Звучи щастлив. Не му пука как се чувствам заради начина, по който го направи. Единственото, за което иска да научи, е Кънектикът. Всички искат да узнаят за това, но аз не дадох нито едно интервю, а и не е нещо, за което да говориш. Ужасно ми се иска Марино да не бе заговорил за него. Струва ми се, че съм скрила нещо ужасно в заключено чекмедже, но сега то е отново пред мен.
— Според приятелката не е ли било необичайно, че момичето е излязло навън да говори по телефона, но не се е върнало?
Действам на автопилот и се опитвам да си върша работата, вече да не се интересувам от Марино.
— Знам само, че когато Гейл престанала да отговаря на съобщенията си и да си вдига телефона, приятелката й се притеснила, че може да се е случило нещо лошо.