Марино вече нарича с малкото й име изчезналата жена, която вероятно е мъртва. Вече има връзка между тях. Той се е захванал със случая и не възнамерява да го остави.
— Около полунощ, когато още не била чула и дума от нея, приятелката й започнала да я издирва — разказва ми той. — Името на приятелката е Хейли Суонсън.
— Какво друго знаем за Хейли Суонсън? И какво имаш предвид, когато казваш „приятелка“?
— В обаждането нямаше много подробности.
Всъщност Марино има предвид, че не знае много, защото обаждането на Хейли Суонсън вероятно не е било взето на сериозно в началото.
— Притеснява ли те това, че и тя не се е разтревожила по-рано? — питам. — Ако Гейл е била видяна за последен път в пет и половина, значи са минали шест или седем часа, преди приятелката й да звънне в полицията.
— Знаеш какви са студентите тук. Пият, изчезват някъде с някого, не забелязват почти нищо наоколо.
— Дали Гейл е била от типа момичета, готови да изчезнат с кого ли не?
Ще ми се наложи да задавам доста въпроси, ако се окаже, че нещата са такива, каквито подозирам.
— Струва ми се, че не разполагаме с много информация.
Още докато изричам думите, осъзнавам, че не трябваше да ги казвам.
— Не говорих дълго с Хейли Суонсън — оправдава се Марино. — Не приемаме доклади за изчезнали лица по телефона.
— Как тогава говори с нея?
— Тя първо звъннала на 911, където я посъветвали да дойде в отдела и да попълни стандартен формуляр. Просто отиваш в участъка и съобщаваш лично.
Гласът на Марино бумти с такава сила, че ми се налага да намаля звука на телефона.
— После звънна малко по-късно и ме потърси по име. Говорих с нея няколко минути, но и аз не я приех особено сериозно. Ако беше толкова разтревожена, трябваше да дойде и да попълни формуляра. Отворени сме двайсет и четири часа в денонощието.
Марино работи в полицията на Кеймбридж едва от няколко седмици и ми се струва почти невероятно, че непознат човек би го потърсил по име. Незабавно се изпълвам с подозрения към Хейли Суонсън, но няма смисъл да ги споделям. Марино няма да ме изслуша, ако реши, че се опитвам да му кажа как да си върши работата.
— Звучеше ли разстроена? — питам.
— Много хора звучат разстроени, когато се обаждат в полицията, но това не означава, че думите им отговарят на истината. В деветдесет и девет процента от случаите студентите не са изчезнали. Подобни обаждания са чести тук.
— Знаем ли адреса на Гейл Шиптън?
— Онези хубави апартаменти близо до хотел „Чарлс“ — отговаря Марино и ми съобщава подробностите, които си записвам.
— Скъпи жилища.
Представям си елегантните тухлени сгради близо до река Чарлс, които всъщност не са далеч и от местоработата ми.
— Вероятно семейството й плаща сметките. Това е обичайно за хлапета от Бръшляновата лига.
Марино е изпълнен с презрение към хората от Кеймбридж и твърди, че полицията там те глобява заради това, че си глупав.
— Някой проверил ли е дали тя не си у дома и просто не вдига телефона?
Водя си подробни бележки. Вече съм по-съсредоточена, погълната от новата трагедия.
Но докато седя в леглото и говоря по телефона, се сещам за предишната трагедия и не мога да прогоня образите, които видях. Труповете и кръвта. Месинговите гилзи, които проблясваха по пода в началното училище. За миг ми се струва, че все още съм там.
Двайсет и седем аутопсии, повечето на деца. Когато си събличах окървавената униформа и влизах под душа, отказвах да мисля за това, което тъкмо бях свършила.
Опитвам се да не мисля за случая. Още преди години се научих да не мисля за унищожената човешка плът, с която работя. Пропъждах образите от главата си и ги принуждавах да си останат на местопрестъплението, в залата за аутопсии и вън от мислите ми. Очевидно обаче се провалих. Миналата събота, когато се прибрах у дома, имах треска и всичко ме болеше, сякаш бях заразена с нещо зловещо. Обичайните ми бариери бяха сринати. Бях предложила помощта си на съдебния лекар в Кънектикът, а никое добро дело не остава ненаказано. Налагат ти наказание, задето си постъпил правилно. Тъмните сили не харесват това, а стресът те поболява.
— Тя твърди, че отишла до дома на Гейл, за да се увери, че приятелката й не е там — продължава Марино. — После помолила охраната да провери и апартамента, но вътре нямало и следа от Гейл. А и по нищо не личало да се е прибирала от бара.
Отбелязвам, че Хейли сигурно е добре позната на хората, които работят в кооперацията на Гейл Шиптън, тъй като охраната не би отворила вратата за всекиго. Докато говоря, вниманието ми се разсейва и се насочва към абсурдната купчина доставени от „Федекс“ колети, които лежат до канапето все още неотворени. Припомням си защо не е хубаво да си изолиран в продължение на дни и прекалено болен, за да готвиш и да излезеш от къщи или да останеш насаме с мислите си.