— Нека компютърът го прочете — каза Ричард.
Там завъртя електронната писалка по таблета, за да активира звуковата програма:
„Съобщение от Бил и Джанет Шут, остров Тобаго.
Реколтата е бедна. Нещо като лоша магия. Изглежда, всички местни прилепи измират. От глад. Видяхме живи само един-два вампира, но те въобще не би трябвало да са на този остров! Имам няколко идеи по въпроса, но, Рич, всичко това е напълно откачено. Трябва да говоря с теб възможно най-скоро.
Край на съобщението.“
Там се натъжи. Чичо Бил я беше научил да уважава и да се възхищава на прилепите, а любимият му лабораторен екземпляр Лестат — голяма, хранеща се с плодове летяща лисица — я бе накарала да ги заобича до обожание. За повечето деца прилепите бяха студени и зловещи; но Там ги възприемаше като топли и подвижни животинки, някои от които се привързваха като кученца, а други пък бяха дяволски хитри.
Тя погледна баща си.
— Вярно ли е, татко? Прилепите-вампири пият ли кръв?
Ричард се усмихна.
— Да — каза той.
— А по-големите прилепи ядат плодове?
— Правилно.
— Ами останалите?
— Най-вече насекоми.
— Бъррр!
— Правилно. Бъррр!
— Чичо Бил е странен — каза Там.
Ричард увеличи звука на „Хотела на разбитите сърца“, което накара Там да се намръщи, но като оставим настрана очевидно лошия музикален вкус на дъщеря му, останалата част от пътя беше приятна и не се случи нищо важно. Ричард нито чу по радиото, нито видя в огледалото за обратно виждане, че едва минута след като пресече подвижния мост на Луп Паркуей, двете му гигантски крила се вдигнаха нагоре и повече не се спуснаха. Не след дълго пътят назад към дома беше отрязан. Сега Лонг Бийч беше град, обграден от ров, а скоро след това дойде и карантината.
Казваше се Ед Бишъп и противно на някои свои колеги, не бе придобил навика всяка сутрин да се откъсва от останалата част от света. Нито пък се изненада силно от развоя на събитията в Лонг Бийч. От доста дълго време очакваше да се случи нещо подобно. Това, че само малцина от неговите колеги му вярваха, се дължеше както на религиозната му ориентация — известен бе неговият „култ към природата“, — така и на официалната му длъжност в лабораторията на „Лусънт Технолоджис“, която бе „инженер“, а не „зоолог“.
— Дойде време — зачете по телефона на своя стар приятел Едуин Уилсън — да поговорим за много неща: за жабите и за еднодневките, и за водните кончета, но най-вече за разнообразието на видовете.
— Или за очевидния му упадък? — попита неговият приятел.
— Да. Би могъл да обясни твоя нов проблем.
— Моят проблем?
— Твоят проблем — каза Бишъп. — Ако Лонг Бийч не е работа на Центъра за контрол на заразните заболявания, чий проблем е тогава?
— Ами на всички, ако теорията ти излезе вярна.
Теория не беше точната дума. Бишъп бе забелязал някои отделни промени в потока край своята къща, по-късно и в местния поток, след това — и в реката, но все още не беше в състояние да даде обяснение на случилото се. От повече от година ларвите на ручейника, на водното конче и на други водни насекоми непрекъснато намаляваха. Миналата пролет му се стори, че едва шепа разновидности са преживели зимата, а сега бе станало почти невъзможно да открие дори и тях. Приятелят на Бишъп, физикът Джошуа Ледерберг, бе потвърдил, че този феномен не се ограничаваше само в рамките на потоците и реките в Ню Джърси. Оказа се, че жабите и дъждовниците, а сега също и пъстървата са застрашени както водното конче.
— Еволюцията е хаос с обратна връзка — често казваше Бишъп.
— Въобще някой слуша ли какво говоря? — попита той. — Някой освен теб?
— Извинявай, че го казвам, но освен един мой стар студент в „Пасифик Технолоджис“, почти никой друг.
— Не го вярвам, доктор Уилсън… Джош и аз изпратихме писмо до „Нейчър он Лайн“ преди повече от два месеца.
— И още не са го публикували. Знам.
— Защо да не го публикуват?
Уилсън сви рамене.
— Може би не трябваше да споменаваш киселинния дъжд. Вероятно някой си е помислил, че пророкуваш катастрофи. И за бога, Ед, защо ти трябваше да го озаглавиш „Заплашват ни безброй бедствия“? Много е високопарно. А освен това и онези разпенени заключения на Джош — това са неговите думи, нали?
— Кои думи?
— Онази част за това как трябва да приемем някакво златно правило и да сключим съюз със Земята, докато не е станало късно?