Прахът бе само разложението, което се разстила с отлитането на последния дъх, външният, видим признак за смъртта. И така, докато Ричард спеше, а помощник-губернаторът молеше за съвет, познатият обичаен свят с привичния си социален ред вече бе мъртъв, макар все още привидно да живееше.
— Татко е глупак.
На големия телевизионен екран алозавърът на Ричард лежеше по гръб, виеше и риташе във въздуха, след като го бе цапардосал малкият стегозавър на Там. Графичното пресъздаване бе толкова реално, че в сравнение с него дори и анимираните чудеса на „Джурасик парк 3“ изглеждаха като зле нарисувани анимационни филмчета.
На преден план една скрита в гъстите глухарчета хлебарка гледаше как алозавърът започна да кашля кръв и над него се спуснаха като истински лешояди птеросорианите.
— Имам нов живот! — извика Ричард и алозавърът изчезна, а на негово място се появи първо купчина трошливи кости, а после — бял прах и накрая повей на вятъра издуха останките извън полето на екрана. А от левия ъгъл се появи една позната виолетова фигура, която Ричард бе програмирал като специална изненада за Там, но която нямаше да влезе в окончателната пазарна версия на играта.
— Пипнах ли те, Стеги! — извика Ричард на шампиона.
Деветгодишната Там насочи сензорната си ръкавица към екрана, закани се:
— Ще пада пердах! — и се разсмя.
Преди виолетовият, ухилен Т-рекс да успее дори да се наведе, вече беше получил шест рани, от които започна да се лее кръв.
— Мразя те — изпя Ричард по мелодията на старата песен „Този старец”.
— Ти ме мразиш — звънна гласът на Там и двамата подеха в унисон: „Ние сме откачено семейство, / с удар на камшик, ах, със зверски пердах, /с нищо работа голяма / лилавия динозавър го няма!“
— Мравоядска целувка! — извика Ричард, изплези език като мравояд, преструвайки се, че ще лепне дълга мокра лига на бузата ѝ.
— Ъъъ, гадно — развика се Там. Ритайки и кикотейки се, тя отскочи към по-далечния край на дивана.
Ричард притисна пръст към устните си.
— Шшт, тихо, да не събудиш мама.
Там се огледа наляво и надясно, погледна към хола и спалните, внимателно се заслуша за шума от нейното събуждане. Но всичко бе тихо. Мама трябваше да поспи.
— Извинявай, татко — прошепна тя.
— Няма нищо, цветенце. Сега какво ще кажеш да излапаме по една закуска?
Ричард свали сензорните си ръкавици, пусна музикални клипове и гребна с вилицата малко бъркани яйца. Яйцата бяха изстинали, а портокаловият сок се беше стоплил, твърде дълго го бяха пренебрегвали в полза на видеоиграта; но до края на своя живот всеки път като си припомнеше тази простичка закуска, Ричард се дивеше как в онзи най-черен сред черните понеделници е могъл да върши нещо толкова обикновено, като да пийва портокалов сок и играе видеоигри с дъщеричката си, докато само няколко малки блока по-нататък тъмното петно, което щеше да се превърне в истинско бедствие за всички и всичко, вече бе започнало разрушителното си въздействие, изливаше се от Магнолия парк и разпръскваше своята отрова под кожата на планетата Земя. Оказа се, че закуската не е единственото нещо, което Ричард пренебрегна тази сутрин. Същите онези технологии, които толкова ценеше и за чието развитие непрекъснато спомагаше, бяха направили все по-възможно човек да се откъсне от ежедневния живот, затваряйки се в свой собствен свят. Беше прекарал първия час след събуждането си в ровене по Интернет, търсеше най-новата информация от Бейджин[6] за гнездото със скелетчета на бебета тиранозаври, прехвърли се в Колумбия да преброи насекомите в ново отлагане на кехлибар. През цялата онази сутрин той би могъл само с едно леко движение на китката да превключи на Си Ен Ен и веднага да научи, че в неговия квартал става нещо нередно.
Накрая именно технологията изяде главата на Ричард. Тя пусна бушуващия ураган във все още обитаемия му дом, остави семейството му разделено пред бъдещото нашествие, позволявайки му да прекара последната сутрин от стария свят в пълно неведение, че в близкия край на плажа екипажът на един хеликоптер, след като излезе да провери два покрити с „прашинки“ обекта, които лежаха прегърнати край платформата на спасителите, на свой ред се превърна в покрит с „прашинки“ обект. Тази плътоядна ничия земя, не по-голяма от жилищен блок, бе обградена от линията на полицейските заграждения, а зад тях се простираше една още по-широка развълнувана ивица, в която пожарникари, полицаи и доброволци от квартала търчаха от врата на врата и настояваха хората по-бързо да напуснат района. Тази ивица още не беше достигнала до дома на Синклер, а светът отвъд нея в Каролина, на Азорските острови и в долината на Тигър и Ефрат, или поне онази негова част, която слушаше Си Ен Ен, отначало бе склонен да погледне на вълненията в Лонг Бийч само с някакво нездраво любопитство. И преди имаше катастрофи и слухове за катастрофи: вирусът Ебола, смеховата болест от Нова Гвинея, пчели-убийци, вид амеби, които се размножават в човешките глави и са способни само за няколко часа да разядат целия мозък, синтетичен кръвен препарат, който превърнал кръвта на една жена в нервнопаралитичен газ; бактерии, които карат кравите, свинете и някои деца да хвръкват във въздуха… Навремето около всяка една вдигаха шум, все едно че е най-страшната катастрофа, заплашвала някога човечеството, но после те безславно бяха отминавали, без да оставят следа.