Така че през първите часове на последната сутрин на стария свят, докато Ричард си миеше зъбите и целуваше нежно Даун за довиждане, като внимаваше да не я събуди, докато Там покри една чиния с яйца и я сложи в хладилника „за мама“, докато телевизионният екип за пръв и последен път се сблъска с „прашинките“ и целия свят гледаше, все още бе възможно да се повярва, че в Лонг Бийч не се е случило нищо твърде сериозно. Внезапната поява на прашинките беше драматична и може би малко ужасяваща, но в никакъв случай не и истинско бедствие.
Днешният ден бе важен за Там. Ричард щеше да я води в старата научна ядрена установка в Брукхейвън[7], за да ѝ покаже новата изложба динозаври, в чието създаване бе участвал и той. Изложението беше достатъчно голямо и достатъчно интерактивно, за да откликне на усещането за чудо на всяко едно деветгодишно съзнание. Тя щеше да може с помощта на най-съвременни скенери да надникне в онова, което на външен вид изглеждаше като обикновена буца червено-сивкава скала, но всъщност представляваше скелета на бебе тиранозавър, все още свито в черупката на своето яйце. Тримерната компютърна анимация даваше възможност да се проследи развитието на вкамененото скелетче до представен в цял ръст възрастен екземпляр.
Друг скенер щеше да ѝ позволи да види във всичките им изумителни подробности първите малки късчета ДНК, извлечени от костния мозък на тиранозавър. Оказа се, че принадлежат към регулиращите гени и като се приложат към напълно лишената от плът компютърна анимация, Там можеше да проследи как тиранозавърът се свива до размерите на овчарско куче.
— За онези от нас, които така и не са успели да надраснат „Семейство Флинтстоун“ — обясни ѝ татко, — ето го и Дино, обикаля наоколо.
Ричард се замисли. Години наред той и биофизикът Джаксън Ройкирк говореха за възкресяването на изчезнали видове, за превръщането на генетичните технологии в най-модерни оръдия на палеонтологията, така че някой ден да изучаваме живи, дишащи динозаври. Но независимо от всички разговори, настоящото прилагане на древните генни нишки към компютърно синтезираните сориани, комбинирано с напредването на холограмите, правеха безпредметна цялата идея за клониране на динозаври.
Като че ли виртуалните динозаври не бяха достатъчно големи и удивителни, помисли си горчиво Ричард, като че ли усещането за чудо у Там се нуждаеше от допълнително стимулиране. За всеки баща неговото момиченце е най-сладкото, най-неустоимото, най-умното, но момиченцето на Ричард беше всичко това и много повече, дори и мъничко отгоре. Струваше му се, че тя вече е твърде умна за своите учители, за своите родители и за своето собствено добро.
Утринният въздух беше съвършено спокоен, слънцето току-що се бе показало зад стената от покриви откъм Магнолия парк и огря с топлите си лъчи лицето на Ричард. Когато отвори предната врата, за да качи Там в джипа, забеляза, че обувките ѝ се бяха навлажнили. Неговите също.
Нещо не бе съвсем наред, но когато погледна към предния двор, единственото, което привлече вниманието му, бе сивкавият отпечатък на роса по тревата, един съвсем безобиден остатък от плътната мъгла, появила се през нощта. Топлината на слънчевите лъчи му подсказа, че росата ще се изпари още преди първата почивка за кафе в Брукхейвън.
По-късно, когато имаше достатъчно време на разположение да се замисли за това последно свое минаване през входната врата на къщата, си спомни за редицата високи борове край гаража и в паметта му възникна образът на хранилките за птици. Там ги беше закачила, но той не можа да си спомни дали бе чул някоя птица да запее през онази сутрин или някакъв друг сутрешен шум, освен фалшивия, но упорит вой на полицейските сирени и вибрациите на хеликоптерите, които долитаха от далечината.
7
Националната лаборатория в Брукхейвън е огромен център за фундаментални и приложни изследвания в сферата на ядрената енергия и физика на високите енергии. Създадена е през 1947 г. в Лонг Айланд, щат Ню Йорк. — Б.пр.