— Коураб — рече Тар, — остани с Корик и се опитай да го свестиш. — След това тръгна с Ботъл, Геслер, Сторми и Балм да догонят жертвата си.
Балм изгледа сърдито Ботъл.
— Можех да го утрепя!
— Тоя глупак ни трябва жив, идиот с идиот! — сопна се Ботъл.
Сержантът зяпна.
— Тъй ли?
— Виж! — изсъска Троутслитър. — Идва!
— И лошо куца при това — отбеляза Смайлс и отново прибра камата в канията. — Скачаме от двете страни и го хващаме за глезените.
— Добра идея.
Троутслитър мина отляво, Смайлс отдясно, и двамата се присвиха до перилата и се заслушаха в стъпките на куцащия беглец. Откъм пазарната улица отвъд реката се разнесоха викове. Неравният бяг по моста набра скорост.
В подходящия момент, когато целта стигна края на моста и стъпи на улицата, двамата малазански морски десантчици изскочиха и сграбчиха тичащия за краката.
Тримата паднаха на калдъръма на кълбо.
Няколко мига по-късно, сред порой от ругатни и ръмжене, опити за вадене на очи и дивашки ритници, останалите ловци пристигнаха и най-сетне успяха да затиснат дивеча си на земята.
Ботъл погледна натъртеното зачервено лице на жертвата и въздъхна.
— Сериозно, сержант. Трябваше да се сетиш, че е безнадеждно.
Фидлър го изгледа с гняв.
— Виж на какво ми направи носа! — рече Сторми, наведе се и хвана едната ръка на Фидлър. Явно се колебаеше дали да не я счупи на две.
— Димка хвърли в кръчмата, нали? — попита Ботъл. — Какво разхищение.
— Всички ще платите за това — изръмжа Фидлър. — Представа си нямате…
— Може и да е прав — рече Геслер. — Е, Фид, вечно ли ще трябва да те държим тук, или вече ще дойдеш мирно? Адюнктата винаги получава каквото поиска.
— Лесно ви е на вас — изсъска Фидлър. — Я погледнете Ботъл. Прилича ли ви на щастлив?
Ботъл се намръщи.
— Не, не съм щастлив, но заповедите са си заповеди, сержант. Не можеш просто така да избягаш.
— Жалко, че не взех някоя острилка — каза Фидлър. — Щеше да ви подреди много добре. Хайде, добре, можете да ме пуснете вече — коляното ми май бездруго се е скапало. Геслер, имаш гранитна челюст, знаеше ли го?
— Много хубаво ми подчертава профила — отвърна Геслер.
— Ама ние Фидлър ли ловяхме? — попита изведнъж Балм. — Богове на бездната, той бунтува ли се, или какво?
Троутслитър потупа сержанта си по рамото.
— Всичко вече е наред, серж. Адюнктата иска Фидлър да направи четене, нищо повече.
Ботъл потръпна. „Нищо повече. Да де, какво толкова. Търпение нямам.“
Вдигнаха Фидлър да стане и благоразумно го заобиколиха отвсякъде, докато го водеха към казармата.
Сива и призрачна, издължената сянка висеше под трегера над прага на мъртвата Азат. Изглеждаше безжизнена, но не беше, разбира се.
— Можем да хвърлим камъни — каза Синн. — Те спят нощем, нали?
— Предимно — отвърна Гръб.
— Може би ако пазим тишина…
— Може би.
Синн се размърда.
— Камъни?
— Удариш ли ги, ще се разбудят и ще изфучат навън на черна вихрушка.
— Мразя осите. Откакто се помня… Сигурно съм хапана някога, не мислиш ли?
— Кой не е хапан? — Гръб сви рамене.
— Мога просто да ги подпаля.
— Никакви магии, Синн. Не тук.
— Нали каза, че къщата е мъртва.
— Мъртва е… мисля. Но дворът може би не е.
Тя се огледа.
— Хора са копали тук.
— Ще говориш ли изобщо някога на някой друг освен на мен? — попита Гръб.
— Не. — Единствената дума бе категорична, неопровержима и не допускаше никакви обсъждания повече.
Той я изгледа накриво.
— Знаеш какво става тази нощ, нали?
— Не ме интересува. Изобщо няма да се доближа до там.
— Няма значение.
— Може би, ако се скрием в къщата, няма да стигне до нас.
— Може би — съгласи се Гръб. — Но се съмнявам, че Колодата действа така.
— Откъде знаеш?
— Ами, не знам. Само дето чичо Кенеб ми каза, че Фидлър е говорил за мен последния път, а аз тъкмо скачах в морето — не бях в каютата. Но той просто е знаел, знаел е точно какво правя.
— Какво правеше?
— Отидох да намеря нахтите.
— Но откъде знаеше, че ги има? Говориш глупости, Гръб. Пък и все едно, каква полза от тях? Те само се влачат след Уидал.
— Когато не ловят гущерчета — каза Гръб с усмивка.
Но Синн не беше в настроение за толкова лесно отвличане.
— Гледам те и си мисля… Мокра.
На това Гръб не отвърна нищо. Само пристъпи напред по неравните камъни на пътеката, без да откъсва очи от гнездото оси.
Синн го последва.
— Ти си това, което идва, нали?
Той изсумтя.
— А ти не си ли?
Стигнаха до прага и спряха.
— Мислиш ли, че е заключено?
— Шшт.
Гръб се наведе и се промъкна под огромното гнездо. После бавно се изправи и хвана резето на вратата. То буквално падна в ръката му и вдигна облаче стърготини. Гръб погледна през рамо към Синн, без да каже нищо, обърна се отново към вратата и леко я бутна.