— Познаваш ли ме? — попита натиецът.
Поурс се опита да заговори, но нещо беше стегнало здраво челюстта му. Кимна, но откри, че вратът му е два пъти по-дебел от нормалното. Освен ако главата му не се беше свила, прецени той.
— Мълван Дрийдър — каза натиецът. — Отдельонен лечител. Ще живееш. — Отдръпна се и заговори на някой друг: — Ще живее, сър. Няколко дни няма да го бива много обаче.
Капитан Кайндли изникна пред очите му, лицето му както винаги мършаво и безизразно.
— За това нещо ще се явиш на рапорт, лейтенант Поурс. Престъпната глупост е недопустима за офицери.
— Такива с лопата да ги ринеш — измърмори лечителят, докато се обръщаше да си тръгне.
— Каза ли нещо, войник?
— Не, сър.
— Трябва да е лошият ми слух тогава.
— Да, сър.
— Да не намекваш, че имам лош слух, войник?
— Не, сър!
— Сигурен съм, че го намекна.
— Слухът ви е съвършен, капитане, сигурен съм. И това е, ъъ, лекарска преценка.
— Кажете ми — рече капитан Кайндли, — има ли лек за оредяваща коса?
— Сър? Ами, разбира се.
— И какъв е?
— Обръснете си главата, сър.
— Струва ми се, че нямате достатъчно работа, лечител. Така че обиколете отделенията на ротата си и се постарайте да изцерите всяко заболяване, което ви опишат. А, обезпаразитете терена освен това и проверете за пришки на тестисите на мъжете — сигурен съм, че са ужасен признак за нещо неприятно.
— Пришки ли, сър? На тестисите?
— Недостатъкът със слуха, изглежда, е ваш, а не мой.
— Ъъ, нищо ужасно или неприятно няма, сър. Само не ги чоплете, кървят като демони. Идва от прекаленото яздене, сър.
— Да бе.
— …
— Лечител, защо сте още тук?
— Извинявам се, сър, тръгвам!
— Ще очаквам подробен доклад за състоянието на вашите другари войници.
— Слушам, сър! Тестикулен преглед, тръгвам.
Кайндли отново се наведе и огледа Поурс.
— Не можеш да говориш дори, а? Каква неочаквана милост. Шест ужилвания на черни оси. Би трябвало да си умрял. Защо не си? Все едно. Предполага се, че си изгубил двете хлапета. Сега ще трябва да отвързвам онова куче браничар да ги намери. Точно тази нощ. Оправяй се бързо, лейтенант, за да мога да ти съдера кожата.
Мълван Дрийдър спря за миг пред спалното, след което с бърза крачка се отправи към съседното спално при другарите си. Влезе и бързо огледа налягалите по наровете или хвърлящи ашици войници, докато не зърна сбръчканото черно лице на Неп Фъроу, едва видимо между два нара. Шаманът от Дал Хон бе седнал кръстато и се хилеше грозно.
— Знам, че ти си го направил, Неп!
— А? Я хе рахкарай от мен!
— Проклел си Кайндли, нали? Пришки на топките му!
Неп Фъроу се изкикоти.
— Черни тъъсти пришки, ха-ха!
— Спри… спри това, което правиш, проклет да си!
— Мноо къхно! Те не хе махат!
— Може да разбере кой стои зад това и…
— Не пави това! Хвиня! Татийка тъпа хвиня! Вее дамата вее дамата!
Мълван Дрийдър го зяпна неразбиращо. После погледна питащо Страп Мъл на съседния нар.
— Какво каза току-що?
Другият далхониец лежеше по гръб, с ръце под главата.
— Гуглата знае. Някакъв шамански говор, предполагам. — И добави: — Проклятия, бас слагам.
Натиецът отново погледна Неп Фъроу с яд.
— Само да ме прокълнеш, кокалите ти ще сваря, изрод. Остави Кайндли на мира или ще кажа на Бадан.
— Бедан ней тук, нале?
— Като се върне.
— Ха!
Никой не би се осмелил да твърди, че Преда Норло Тръмб е най-схватливият индивид на света, и сега няколкото разтреперани ледерийски стражи зад него бяха изправени пред съвсем реалната възможност глупостта му да им струва живота.
Норло се въсеше войнствено на десетината конници пред тях.
— Войната си е война — настоя той. — И ние бяхме във война. Хора умряха, нали? Такова нещо не остава безнаказано.
Чернокожият сержант направи някакъв лек жест с облечената си в ръкавица ръка и арбалетите се снишиха и се насочиха към пазачите. Сержантът каза на груб ледерийски:
— Още веднъж. Последен път. Те живи?
— Разбира се, че са живи — изсумтя Норло Тръмб. — Тук държим на реда. Но са осъдени, виждате ли. На смърт. Просто чакаме служител от Кралската адвокатура да дойде и да подпечата заповедите.
— Няма печат — каза сержантът. — Няма смърт. Пуснете ги. Взимаме сега.
— Дори престъпленията им да са опростени — отвърна Преда Тръмб, — все пак ни трябва печат, за да ги пуснем.
— Пускате ги веднага. Или ви убиваме всички.
Преда Тръмб го зяпна, после се обърна към отряда си и заповяда: