— Договорът е подпечатан — каза Банашар.
— Кърдъл! Чу ли това?
— Чух. Луда ли си? Ние не делим! Никога не делим!
— Шшш! Ще те чуе!
— Подпечатан — повтори Банашар и се изправи.
— Ооо — завайка се Кърдъл и се завъртя все по-бързо. — Ето, че го направи! Телораст, ето, че го направи! Ооо, виж, не мога да се измъкна!
— Празни обещания, Кърдъл, заклевам се!
— Подпечатан — потрети Банашар.
— Айй! Трижди подпечатан! Обречени сме!
— Спокойно, гущер — рече Банашар, наведе се и посегна към въртящото се същество. — Скоро ще затанцуваш отново. — И добави, като вдигна Кърдъл: — И аз също.
После погледна през рамо към безмълвния си гост, който седеше в сенките и едното му око блещукаше, и каза:
— Добре. Сега ще те изслушам.
— Радвам се — измърмори Блудния. — Защото имаме много малко време.
Лостара Юил седеше на ръба на нара с пълна с пясък купа в скута. Топна острието на ножа в срязаната кратуна отдясно, за да покрие желязото с маслото на плода, после отново го хлъзна в пясъка и продължи да търка желязото.
Трудеше се над това единствено оръжие вече от две камбани, а и още много пъти преди това. Повече, отколкото можеше да изброи. Други се кълняха, че желязото на камата не би могло да стане по-чисто, по-безукорно, но тя все още виждаше петънца по него.
Пръстите й вече се бяха протрили, зачервени и напукани. Костите на дланите я боляха. Чувстваше ръцете си натежали напоследък, сякаш пясъкът бе добавил нещо към кожата, плътта и костите й, започвайки процеса на превръщането им в камък. Може би някой ден щеше да загуби всякакъв усет за тях и те щяха да увиснат от китките й като чукове. Но не и негодни, не. С тях щеше да може хубаво да набуха света. Ако от това изобщо имаше полза.
Ефесът на нечие оръжие потропа на вратата й и след миг тя се открехна. Фарадан Сорт надникна вътре, очите й зашариха из стаята и намериха Лостара Юил.
— Адюнктата те вика — каза тя глухо.
Моментът бе дошъл значи. Лостара взе парцал и избърса острието. Капитан Сорт стоеше на прага и я гледаше безизразно.
Тя стана, прибра камата в канията и взе наметалото си.
— Ти ли си ескортът ми?
— Имаме вече един избягал тази нощ — отвърна Фарадан и закрачи до Лостара по коридора.
— Не говориш сериозно.
— Не, но ми е наредено тази вечер да те придружавам.
— Защо?
Фарадан Сорт не отговори. Стигнаха до резбованата червена двукрила врата в края на коридора и тя я отвори.
Лостара Юил пристъпи в залата. Таванът на резиденцията на адюнктата — едновременно команден център и нейна квартира — представляваше безразборна колекция от конзоли, сводове и извити греди. В добавка към това беше накичен с парцали паяжина, в които изсъхнали мухи се полюшваха в подобие на танц от лекия лъх на течението. Под един миниатюрен, странно безформен купол стоеше огромна правоъгълна маса с десетина стола с високи облегалки около нея. Низ високи прозорци минаваше по стената срещу вратата — стигаха до оградена с парапет издигната платформа. Общо взето едно от най-странните помещения, които Лостара бе виждала. Ледериите го наричаха Великата зала Медикс и това беше най-голямата лекционна зала в сградата на висшето училище, която временно служеше за офицерски квартири и щаб.
Адюнкта Тавори стоеше на платформата, съсредоточена върху нещо оттатък прозорците.
— Повикали сте ме, адюнкта.
Тавори не се обърна. Заговори през рамо:
— На масата има писалищна дъска, капитан. На нея ще намерите имената на онези, които ще присъстват на четенето. Тъй като може да има известна съпротива от страна на някои, капитан Фарадан Сорт ще ви придружи до казармата.
— Ясно. — Лостара отиде до масата, взе дъската и прегледа имената, изписани в златистия восък. Веждите й се вдигнаха.
— Адюнкта? Този списък…
— Отказите са забранени, капитан. Свободна сте.
В коридора двете жени спряха, забелязали идващия към тях ледериец. Скромно облечен, с окачения на колана му прибран в ножница без украса дълъг меч, Брис Бедикт не притежаваше никакви изключителни физически качества и все пак нито Лостара, нито Фарадан Сорт можеха да откъснат очи от него. Дори един случайно хвърлен поглед неизбежно щеше да се върне към него, пленен от нещо неопределено и в същото време непреодолимо.
Отдръпнаха се настрани, за да го пуснат да мине.
Той спря, за да ги удостои с почтителен полупоклон.
— Извинете — обърна се към Лостара, — бих желал да говоря с адюнктата, стига да е възможно.
— Разбира се — отвърна тя и се пресегна да отвори двойната врата. — Просто влезте и се представете.