— Вече го направих.
Лостара Юил беше казала, че ще са всичко единайсет, без да се брои самият Фидлър. Това беше лудост. Единайсет играчи за четенето. Докато крачеха по улицата след двете жени, Ботъл хвърли поглед към Фидлър. Той изглеждаше зле, с кръгове под очите и изкривена в гримаса уста. Заради по-тъмните корени на косата му посребрените й краища приличаха на безредно кръжаща във въздуха аура.
Геслер и Сторми се тътреха тежко зад тях. Твърде уплашени, за да поддържат вечните си спорове буквално за всичко. По-лоши от женена двойка бяха тия двамата. Може би усещаха идващата беда — Ботъл беше сигурен, че у двамата морски пехотинци има нещо повече от златистия тен, което ги отличава от останалите. Явно орисиите, доколкото съществуваха такива, не бяха особено придирчиви в отличаването на определени хора от стадото. В главите на Геслер и Сторми едва ли имаше мозък дори колкото за една.
Ботъл се опита да отгатне кой друг ще е там. Адюнктата и Лостара Юил, разбира се, както и самият Фидлър, и Геслер и Сторми. Може би Кенеб — той беше присъствал на последното, нали? Трудно бе да си спомни човек — повечето от онази нощ вече му беше като в мъгла. Бързия Бен? Вероятно. Блистиг? Е, тоя нещастен кисел кучи син можеше да пооправи нещата донякъде. Или да ги влоши още повече. Синн? Боговете да не дават.
— Това е грешка — промърмори Фидлър. — Ботъл… ти какво усещаш? Истината този път.
— Истината ли искаш? Сериозно?
— Ботъл.
— Прекалено много съм уплашен, за да надничам там… това е стар град, сержант. Има… разни неща. Предимно са спали до този момент. В смисъл, откакто сме тук.
— Но вече са будни.
— Да. Душат във въздуха. Това четене, сержант, е почти толкова лошо, колкото идеята да изречеш проклятие в името на Опонн, докато седиш в скута на Качулатия.
— Мислиш, че не го знам ли?
— Не можеш ли да осуетиш цялата работа, сержант? Да кажеш просто, че не става, блокирал си или нещо такова?
— Едва ли. То просто… се налага само.
— И после няма спиране.
— Няма.
— Сержант.
— Какво?
— Ще сме открити, ужасно открити. Все едно да си поднесеш гърлото на някой… а тия едва ли са от милостивите. Тъй че как да се защитим?
Фидлър му хвърли бърз поглед и се доближи до него. Щабът вече се виждаше — времето им изтичаше.
— Не мога да направя нищо, Ботъл. Освен да отсечем главата и с малко късмет другите гадости ще паднат с нея.
— Ще седиш върху проклетия, нали?
Фидлър намести кожената торба на рамото си. За Ботъл това бе достатъчно потвърждение.
— Сержант, като влезем в стаята, остави ме да се опитам за последен път да я убедя да се откаже.
— Дано поне да се придържа към бройката.
— Какво имаш предвид?
— Единайсет е лошо, дванайсет — по-лошо. Но тринайсет ще е бедствие. Тринайсет е лошо число за четене. Не искаме тринайсет, само това не…
— Лостара каза единайсет, сержант. Единайсет.
— Да.
И Фидлър въздъхна.
Когато на вратата се почука отново, Бъг вдигна ръка.
— Позволете ми, моля, Аквитор.
Тя кимна и след миг Цеда въведе двама души: мъж и жена, облечени в дрипи. Спряха на прага на гостната и към Серен Педак лъхна вонята на мръсно, пот и алкохол. Тя с усилие успя да потисне отвращението си. Мъжът се ухили и под прошарения му с червени жилки месест нос лъснаха зеленясали зъби.
— Здрасти, Махиб! К’ва пиячка имаш, а? Все едно. — И размаха глинената бутилка в почернялата си от мръсотия ръка. — Е, мила ми драга трътло, ще ни намериш чаши за всички, а?
— Аквитор, това са Урсто Хубът и Пиносел — каза Бъг.
— Аз не искам чаша — каза Серен на жената, която вече ровеше из бюфета.
— Твоя работа — изсумтя в отговор Пиносел. — Но няма да си забавна на тая веселба. Типично. Бременните изобщо не са забавни — само се перчат наоколо като божи дар. Самодоволна крава…
— Нямам нужда от тези глупости. Бъг, изведи ги оттук. Веднага.
Урсто отиде до Пиносел и я хлопна по главата.
— Я се дръж прилично! — После отново се усмихна на Серен. — Ревнива е, нали разбираш. Ние все се опитваме с нея, ама не става. Сбръчкана торба, то и аз не съм по-добър. Мек съм като цица, колкото и да ти се ще, все тая. Само се лигавя и нищо. — При което намигна. — Е, виж, с теб ако беше…
— Е, от такава покана всяка жена ще пометне — изсумтя Пиносел. — Бременна или не!
Серен се обърна ядосано към Цеда.
— Шегувате се с мен, нали?
— Аквитор, тези двамата са останки от древен пантеон, почитан от първоначалните обитатели на селището, погребано в наносите под Ледерас. Всъщност Урсто и Пиносел са първите двама, богът и богинята на Виното и Бирата. Възникнали са в резултат на раждането на земеделието. Бирата е предшествала хляба като най-първия продукт на одомашнени растения. По-чиста от вода и много хранителна. Първата направа на вино била от диво грозде. Тези две създания са първоначалните сили в историята на човечеството. Другите включват такива неща като опитомяването на животни, първите сечива от камък, кост и еленов рог, раждането на музиката и танца и разказването на приказки. Живописта, по стените на пещери и върху кожа. Важни, съдбоносни моменти до един.