— И какво е станало с тях? — попита тя.
— Разумното и почтително споделяне на техните аспекти е отстъпило пред разюзданата крайност. Уважението към техните дарове е изчезнало, Аквитор. Колкото по-безобразно ставало използването на тези дарове, толкова по-мръсни ставали и даващите ги.
Урсто се оригна и каза:
— Ние не възразяваме. Много по-лошо, ако ни забранят, щот’ тогаз щяхме да сме лоши, а не щем да сме лоши, нали, кашичката ми?
— Нападат ни непрекъснато — изръмжа Пиносел. — Дръж, дай да напълним тия чаши. Древен?
— Наполовина само, моля — каза Бъг.
— Извинете — намеси се Серен Педак. — Цеда, току-що описахте тези двама пияници като най-ранните богове от всички. Но Пиносел ви нарече „Древен“.
Урсто се изкикоти.
— Цеда? Ечемиченото ми брашънце, чу ли го това? Цеда! — Залитна и направи още една крачка към Серен Педак. — О, кръгличката ми, благословена Махиб, ние може да сме стари, аз и Пиносел, в сравнение с такива като теб. Но пред тоя тука сме просто бебенца! Древен, да, много древен. Древен бог!
— Време е за веселба — изчурулика Пиносел.
Фидлър се закова на място точно на входа. И зяпна застаналия до огромната маса ледерийски воин.
— Адюнкта, този новопоканен ли е?
— Извинете, сержант?
Той посочи.
— Кралският меч, адюнкта. Беше ли в списъка ви?
— Не. Но въпреки това ще остане.
Фидлър само хвърли вял поглед на Ботъл.
Ботъл огледа групата, която ги очакваше, бързо ги преброи и попита:
— Кой липсва?
— Банашар — каза Лостара Юил.
— Идва — увери ги адюнктата.
— Тринайсет — промърмори Фидлър. — Богове на бездната. Тринайсет!
Банашар спря насред улицата и вдигна очи към небето. От сградите и уличните фенери се изливаше бледа светлина, но не стигаше достатъчно високо, за да погълне рояците звезди. Толкова му се искаше да се махне от този град. Да намери някой хълм в околностите, мека трева, на която да легне, с восъчната табличка в ръцете. Луната, щом се показа, бе достатъчно тревожеща. Но много повече го изнервяше онази нова ивица звезди, откос като остриета на мечове, смътно зелен, който се беше издигнал от юг и сечеше през познатите съзвездия на Звездната шир. Нямаше как да е сигурен, но му се струваше, че мечовете стават по-големи. Приближаваха се.
Тринайсет всичко — това поне беше броят, който можеше да различи. Може би имаше повече, все още твърде смътни, за да пробият през градските светлини. Подозираше, че истинският им брой е важен. Значим.
В град Малаз небесните мечове все още нямаше да се виждат, прецени той. Засега поне.
„Мечове в небето, земно гърло ли търсите?“
Погледна Блудния. Ако някой можеше да отговори на това, щеше да е тоя. Този самопровъзгласил се Господар на Плочите. Бог на злополуката, играч със съдби. Жалко същество. Но могъщо, несъмнено.
— Нещо не е наред ли? — попита Банашар, понеже забеляза, че лицето на Блудния е призрачно бяло и мазно от пот.
Единственото око улови за миг погледа му, след което се плъзна настрани.
— Вашите съюзници не ме притесняват — рече той. — Но друг е дошъл и сега ни очаква.
— Кой?
Блудния направи гримаса.
— Промяна в плановете. Ти влез преди мен. Аз ще изчакам до пълното събуждане на тази Колода.
— Разбрахме се просто да го спреш, преди да е започнал. Това беше всичко.
— Не мога. Вече не.
— Ти ме увери, че няма да има насилие тази нощ.
— И щеше да е вярно — отвърна богът.
— Но сега някой е застанал на пътя ти. Надигран си, Блуден.
В единственото око на бога блесна гняв.
— Не задълго.
— Няма да приема да се пролее невинна кръв — не и на моите другари. Срази своя враг, ако искаш, но никой друг, разбра ли ме?
Блудния се озъби.
— Тогава просто ги задръж настрана от мен.
Банашар тръгна пак. Стигна до ъгъла на сградата и забърза към входа. На десет крачки от него отново спря, за няколко последни глътки вино, преди да продължи отново.
Но това е проблемът с Ловците на кости, нали?
Никой не може да ги задържи настрана от никого.
Застанал неподвижно в сенките на уличката — бившият жрец вече бе влязъл вътре, — Блудния чакаше.