Докато се приближаваше към албиноса Тайст Андий, Удинаас все по-ясно виждаше, че той е преживял тежки изпитания след внезапното си заминаване от този свят. Бронята му беше очукана и пробита, ръцете му бяха оголени. Стара кръв бе зацапала яката на кожения елек под доспехите му. Имаше нови, едва заздравели рани, потъмнелите отоци приличаха на разкаляна вода под лед.
Очите му, уви, си бяха все така сурови и неотстъпчиви, червени като прясна кръв в тъмните кухини.
— За онази стара гробница Азат ли тъгуваш? — попита Удинаас, след като спря на няколко крачки от измършавелия воин.
Силхас Руин въздъхна.
— Удинаас. Бях забравил за бляскавата ти дарба с думите.
— Не помня някой изобщо да го е наричал дарба — отвърна той, решил да пропусне сарказма. — Проклятие, да, винаги. Чудно е, че все още дишам всъщност.
— Да — съгласи се Тайст Андий. — Чудно е.
— Какво искаш, Силхас Руин?
— Дълго време пътувахме заедно, Удинаас.
— Бягахме в кръг, да. Какво от това?
Тайст Андий извърна очи.
— Бях… подведен. От всичко, което виждах. Липсата на сложност. Въобразих си, че останалото от света не е с нищо по-различно от Ледер… докато не се появи този свят.
— Ледерийският вариант на сложност е доста нарцистичен, вярно. Идва от това, че са най-голямата буца говно на купчината. В местен смисъл.
Лицето на Руин стана кисело.
— Говно, вече смачкано хубаво с пета.
Удинаас сви рамене.
— Всички ни спохожда, рано или късно.
— Да.
Тишината между тях се проточи, а Руин все още не можеше да срещне погледа му. Удинаас го разбираше много добре и също тъй знаеше колко неуместно ще е, ако покаже задоволство от смирението на Бялата врана.
— Тя ще бъде Кралица — наруши изведнъж мълчанието Силхас Руин.
— Коя?
Воинът примига, сепнат сякаш от въпроса, а след това нечовешкият му поглед се прикова в Удинаас.
— Синът ти е в голяма опасност.
— Нима?
— Мислех да дойда да поговоря с него. Да му дам нищожния си съвет, доколкото струва нещо. — Посочи вяло с ръка мястото, където стоеше. — Само дотук успях.
— Какво те задържа?
Руин отвърна с гримаса.
— За кръвта на Елейнт, Удинаас, всяка идея за общност е анатема. Или за съюз. Ако ледериите имат духовен асцендент, това е Елейнт.
— А, разбирам. Ето защо Бързия Бен успя да надвие Сукул Анкаду, Шелтата Лор и Менандори.
Силхас Руин кимна.
— Всяка от тях възнамеряваше да предаде другите. Това е недостатъкът в кръвта. Най-често фатален. — Помълча, после добави: — Доказа се с мен и моя брат Аномандър. След като ни завладя драконовата кръв, ние се разделихме. Андарист застана между нас и посегна с двете си ръце, опитваше се да ни задържи близо един до друг, но новообзелата ни арогантност се оказа по-силна от него. Престанахме да сме братя. Чудно ли е изобщо, че…
— Силхас Руин — прекъсна го Удинаас, — защо моят син е в опасност?
Очите на воина блеснаха.
— Моят урок в смирение едва не ме уби. Но оцелях. Когато дойде урокът за Руд Елале, той може да не се окаже толкова щастлив.
— Имал ли си някога дете, Силхас? Едва ли. Да даваш съвет на дете е все едно да хвърляш пясък по стена от обсидиан. Нищо не полепва. Жестоката истина е, че всеки от нас понася собствените си уроци — не можеш да ги заобиколиш. Не можеш да се измъкнеш покрай тях. Не можеш да дариш едно дете с белезите от своите рани — те идват като паяжини, стягат, задушават и това дете ще се бори и напъва, докато не се скъсат. Колкото и благородно да е намерението ти, единствените белези, които ги учат на нещо, са тези, които са си спечелили сами.
— Тогава трябва да те помоля, като негов баща, за едно благодеяние.
— Сериозно ли говориш?
— Да, Удинаас.
Феар Сенгар се беше опитал да промуши този Тайст Андий в гърба, беше се опитал да стъпи в сянката на Скабандари Кървавото око. Труден човек беше Феар, но Удинаас, въпреки всичките си увърталия и преструвки, въпреки горчивите си спомени от робството така и не бе могъл да го намрази истински. На благородството можеш да се възхищаваш дори когато не го срещаш очи в очи. И той беше видял скръбта на Трул Сенгар.
— Е, и какво ще поискаш от мен?
— Дай ми го.
— Какво?
Тайст Анди вдигна ръка.
— Не ми отговаряй все още. Ще ти обясня нуждата. Ще ти кажа какво предстои, Удинаас, а когато свърша, вярвам, че ще разбереш.
Удинаас усети, че се е разтреперил. И докато Силхас Руин продължаваше да говори, твърдата доскоро почва под краката му неумолимо започна да се измества.