Ако Онрак се бе оказал там, на оплисканата с кръв пясъчна арена, гърбът на Трул нямаше да остане незащитен. Убиецът нямаше да успее в своя акт на брутална измяна. И Трул Сенгар щеше да доживее да види как собственото му дете расте в утробата на Серен Педак, щеше да види с почуда и възхита онова сияние на вътрешна съсредоточеност в изражението на Аквитора. Никое мъжко същество не е в състояние да познае такова чувство на пълнота, разбира се, защото именно женската се превръща в съсъд на приемствеността, в свят образ на надежда и оптимизъм за бъдещия свят.
О, ако можеше Трул да види това. Никой не го заслужаваше повече след всичките битки, след раните, страданията и необятната самота, която Онрак така и не бе успял да прониже — толкова много измени и все пак той не беше превил гръб и беше дал от себе си всичко, което можеше. Не, нищо честно нямаше в това.
Серен Педак се беше държала благосклонно с тях. Беше позволила на Килава да извърши ритуала, гарантиращ безопасно раждане. Но беше дала ясно да се разбере, че не желае нищо повече, че това пътуване ще бъде само нейно и че е достатъчно силна, за да го предприеме.
Да, жените могат да те изумят. Със силата си, със способността си да издържат.
Колкото и да жадуваше Онрак да е до своята Килава сега, да й поднася дарове и храна, всеки такъв опит щеше да се посрещне с присмех от стариците и с предупредително ръмжене от самата Килава. Беше се научил да стои настрана особено сега, когато раждането бе предстоящо.
Така или иначе, беше се привързал към Удинаас. Вярно, той беше човек склонен към много по-хапливи коментари, отколкото Трул някога, присъщи му бяха иронията и сарказмът, защото това бяха единствените оръжия, с които Удинаас можеше да борави умело. При все това Онрак бе започнал да харесва хитроумието му и нещо повече, човекът бе разкрил неочаквани добродетели в новата си роля на баща — добродетели, които Онрак бе забелязал и бе решен ревностно да му подражава, щом дойде неговото време.
Първия път бе пропуснал тази възможност и мъжът, който бе негов син, Улшун Прал, беше отгледан от други, приемни чичовци, братя и лели. Дори Килава най-често бе отсъствала от живота му. Така че, макар да носеше тяхната кръв, Улшун принадлежеше повече на своя народ, отколкото на родителите си. Тъгата от това бе съвсем смътна, казваше си Онрак, останки съжаление, които трудно можеше да вмести в спомените си от безсмъртното съществуване на Ритуала.
Толкова много се бе променило. Този свят сякаш тичаше стремглаво покрай него, ефимерен и неуловим, дни и нощи, които се изплъзваха от ръцете му. Неведнъж се беше оказвал почти парализиран от усещането за загуба, съкрушен от терзание при мисълта за още един изтекъл миг, за още едно стопило се зад него мигновение. Бореше се да опази разсъдъка си, да опази сетивата си нащрек за всяко новопреживяно блаженство от това да си истински жив, да попива, да поглъща и да се наслаждава на вкуса му, а после идваше неизбежният момент, когато всичко се изливаше върху него и погълнатият се оказваше той, мяташе се безпомощен в заслепяващия и оглушаващ го потоп.
Толкова много чувства, а като че ли плачът бе единственият му отговор на толкова неща в този тленен живот — в радост, в скръб, в получаването на дарове и в страданието от загуби. Навярно беше забравил всички други възможни начини да откликва. Навярно те първи си бяха отишли, след като времето бе станало безсмислено, жестоко като проклятие, и бе оставило сълзите да пресъхнат последни.
Удинаас и Силхас Руин се приближиха.
И Онрак отново се почувства готов да заплаче.
Брегът на д’расиланите изглеждаше оглозган и прогнил; размътените от тиня вълни кипяха между разядените варовикови скали и обраслите с мангрово дърво ивици пясък. Грамади пяна с цвета на избеляла плът се издуваха и хлътваха и през далекогледа Щит-наковалня Танакалаян виждаше над линията на прилива по наносите от пясък и чакъл купчини умряла риба, нападнати от чайки и още нещо — дълго, ниско и като че ли от вида на влечугите — нещо, което се надигаше и ровеше в леша, а чайките се пръскаха с крясъци.
Изпита облекчение, че не е на този бряг, така различен от брега, който бе познавал през почти целия си живот — там водата бе дълбока, бистра и убийствено студена; там всеки разлив и провлак беше загърнат в сумрака на черни скали и гъсти гори от бор и ела. Изобщо не си беше представял, че може да съществува бряг като този. Мръсен и вмирисан на кочина. На североизток покрай брега, в подножието на нов планински хребет, възвиващ на юг, нещо като огромна река се изливаше в широкия залив и пълнеше водите му с тиня. Тъкмо притокът на прясна вода, гъста и млечнобяла, беше отровил повечето от залива, доколкото Танакалаян можеше да прецени. И това не изглеждаше редно. Имаше чувството, че гледа сцената на някакво огромно престъпление, дълбок грях, който се разраства като зараза.