— Какво е желанието ви, сър?
Щит-наковалня свали далекогледа и погледна намръщено към брега, изпълнил кръгозора на север.
— Насочете се към устието на реката, капитане. Според мен отточният канал е от другата страна, най-близо до източния бряг — скалите изглеждат стръмни.
— Тази част на брега се вижда ясно, сър… — почна капитанът, — но ме притеснява онова, което не можем да видим. Дори да изчакаме прилива, няма да съм спокоен.
— Не можем ли да се отдръпнем в морето и да подходим към източния бряг?
— Срещу речното течение ли? Може би, макар че от сблъсъка с прилива течението ще е коварно. Щит-наковалня, тази делегация, която чакаме… те не са мореплавателен народ, доколкото разбирам?
Танакалаян се усмихна.
— Верига от буквално непроходими планини прегражда достъпа на кралството към брега, а ивицата територия от другата страна на тази верига се владее от пастирски племена. Между тях и кралство Болкандо има мир. Все едно, да отговоря на въпроса ви: не, Болкандо не са мореплавателен народ.
— Значи това речно устие…
— Да, капитане. С милостивото съгласие на д’расиланите на делегацията на Болкандо е позволено да вдигне лагер на източния бряг на реката.
— Заплахата от нашествие може да превърне и вечни врагове в най-близки съюзници — отбеляза капитанът.
— Така излиза — съгласи се Танакалаян. — Необичайното е, че съюзите, изглежда, се крепят дори сега, когато няма да има никакво нашествие от страна на Ледерийската империя. Подозирам, че някои предимства от мира са станали очевидни.
— Изгоди имате предвид.
— Взаимни, да, капитане.
— Трябва да се погрижа за кораба, сър, щом ще променяме подстъпа към мястото за акостиране.
Щит-наковалня кимна и след като капитанът се отдалечи, отново вдигна далекогледа и се хвана за една от дървените фигури на парапета. Толкова навътре в безименния залив морето не беше особено бурно, но след малко Тронът на войната щеше да започне да обръща и той бе решил да се възползва от силния наклон и издигането на десния борд при маневрата, за да огледа по-добре по стръмните скали на източния бряг.
Смъртен меч Кругава беше в каютата си. След завръщането си от гостуването на адюнктата дестраянт Рун’Турвиан бе решил да се отдаде на усамотение и размисъл, тъй че и той бе под палубите. Присъствието на който и да е от двамата щеше да наложи известна формалност, която за Танакалаян ставаше все по-дразнеща. Той разбираше необходимостта от благоприличие, както и бремето на традицията, което придаваше смисъл на всичко, което вършеха — и на всичко, което бяха, — но беше прекарал дълго време на флагманския кораб на адюнктата, в компанията на малазанци. Те проявяваха в споделянето на тежката служба непринуденост, която отначало го бе стъписала, докато не осъзна стойността на това поведение. Дисциплината на Ловците на кости щеше да е желязна, когато се подадеше сигнал за бой. Но силата, която ги крепеше заедно, беше в другарството, което проявяваха в безкрайно дългите периоди на бездействие, каквито са принудени да търпят всички армии на света. Всъщност Танакалаян бе започнал да харесва грубата им нетактичност, откритото им незачитане на рангове и странната им склонност да се забавляват от най-нелепите неща.
Може би лошо влияние, както намекваха леко неодобрителните намръщени погледи на Рун’Турвиан всеки път, когато Танакалаян си позволеше някой ироничен коментар. Разбира се, дестраянтът разполагаше с дълъг списък поводи за разочарование по отношение на новия Щит-наковалня на Ордена. Прекалено млад, ужасно неопитен, отчайващо склонен към прибързани преценки — последният недостатък просто бе неприемлив за човек, носещ титлата Щит-наковалня.
— Умът ви е прекалено активен, сър — каза веднъж дестраянтът. — Не подобава на Щита-наковалня да прави преценки. Не е ваша работа да решавате кой е достоен за прегръдката ви. Но пък вие никога не сте прикривали предпочитанията си. Това ви го признавам.
Щедро от негова страна, предвид всичко останало.