Танакалаян се загледа в негостоприемния бряг и накъсаните планини — конусовидните върхове на много от тях бяха загърнати от пушеци и зловонни газове. Нямаше да е добре, ако се окажеха изхвърлени срещу опасните скали, но пък предвид естествените особености на отливните течения рискът си беше съвсем реален. Което пък го доведе до една от онези ужасни негови преценки, но пък този път дори дестраянтът нямаше да може да го обвини.
С лека усмивка Танакалаян прибра далекогледа в калъфа от тюленова кожа под лявата си ръка, слезе от фордека и се спусна под палубите. Щеше да им трябва Рун’Турвиан и магията му, за да си осигурят безопасно влизане в речното устие, а това, реши Танакалаян, бе хубав повод да прекъсне уединението на дестраянта, което продължаваше вече дни наред. Рун’Турвиан можеше и да цени привилегията си на пълна изолация и самота, но някои нужди не можеше да се избегнат дори от дестраянта на Ордена. А и на стареца нямаше да му дойде зле малко свеж въздух освен това.
Командният кораб беше сам в залива. Останалите двайсет и четири Трона на войната се бяха задържали на позиция далече в открито море, напълно годни да издържат на всичко, което южният океан можеше да хвърли срещу тях, освен тайфун, разбира се, но според местните лоцмани този сезон бе отминал.
Откакто бяха предоставили „Пенестият вълк“ на адюнктата, за флагмански кораб на Ордена служеше „Листрал“. „Листрал“ беше най-старият кораб във флота — почти четири десетилетия от поставянето на киловете — и бе единственият оцелял от първата серия тримарани със старинни детайли и украса. Това му придаваше страховита външност, всяка видима педя твърдо дърво бе изваяна в подобие на озъбена вълча глава, а централният корпус беше изцяло изваян като тичащ вълк, потопен на три четвърти под ватерлинията, тъй че пяната при носа кипеше от зяпналата зъбата уста на звяра.
Танакалаян обичаше този кораб, дори архаичните каюти от двете страни на коридора на първото ниво под палубата. „Листрал“ можеше да побере едва половината от пътниците, които можеха да поемат Троновете на войната от втората и третата серия. Но пък всяка каюта беше сравнително просторна и всъщност почти луксозна.
Жилището на дестраянта обхващаше последните две каюти от този, десния корпус. В стената между тях сега имаше тясна ниска врата. Кърмовата каюта служеше за лично обиталище на стареца, докато предната бе осветена за храм на Вълците. Както очакваше, Танакалаян завари дестраянта коленичил и склонил глава пред двуглавия олтар. И все пак нещо не беше наред — въздухът вонеше на обгорена плът, на опърлена коса, а Рун’Турвиан, с гръб към него, остана неподвижен, когато Щит-наковалня се провря през люка към коридора.
— Дестраянт?
— Не се приближавай — изграчи Рун’Турвиан с почти неузнаваем глас и Танакалаян чу мъчителния хрип, докато старецът си поемаше дъх. — Няма много време, Щит-наковалня. Бях… решил… че никой няма да ме безпокои в края на краищата, колкото и дълго да се окаже отсъствието ми. — Последва накъсан горчив смях. — Бях забравил за вашето… нахалство, сър.
Танакалаян направи още стъпка навътре.
— Какво се е случило, сър?
— Стойте там, моля ви! — изпъшка дестраянтът. — Трябва да предадете думите ми на Смъртния меч.
Нещо блестеше по лъскавия дървен под около коленичилата фигура, сякаш старият мъж беше протекъл от всички страни — но миризмата не беше като от урина, а течността, макар и гъста като кръв, изглеждаше почти златна на смътната светлина на фенера. Истински страх обзе Танакалаян, щом я видя; думите на дестраянта едва стигнаха до ума му над силните удари на сърцето му.
— Дестраянт…
— Пътувах далече — каза Рун’Турвиан. — Съмнения… усилваща се тревога. Чуйте! Тя не е такава, каквато повярвахме. Ще има… измяна. Кажете на Кругава! Клетвата… ние направихме грешка!
Локвата се разширяваше, гъста като мед, а загърнатата в халат фигура на дестраянта сякаш се смаляваше, свиваше се навътре.
„Той умира. В името на Вълците, той умира!“
— Дестраянт — промълви Танакалаян, надвивайки страха си и преглъщайки ужаса на онова, което виждаше пред очите си, — ще приемете ли прегръдката ми?
Смехът на стареца все едно избълбука от лепкава кал.
— Не, няма.
Стъписаният Щит-наковалня отстъпи назад.
— Вие… вие сте… недостатъчен. От самото начало бяхте такъв — поредната грешка на Кругава в… преценката. Вие ме проваляте и скоро ще провалите и нея. Вълците ще ни изоставят. Клетвата ги предава, разбирате ли? Видях нашата смърт — моята пред вас и другите, които предстоят. Вие, Танакалаян. Смъртният меч също, и всеки брат и сестра от Сивите шлемове. — Закашля се и в гърча му нещо изригна от устата му, плисна в олтара на течни безформени бучки, които се хлъзнаха по гънките на каменната козина и потекоха по вратовете на Вълците.