Коленичилата фигура се смъкна, сгъна се на две под невъзможен ъгъл. Звукът, когато челото на Рун’Турвиан се удари в пода, беше като от счупване на кокоше яйце; костта не оказа никаква съпротива, така че лицето му също се пръсна.
Пред очите на смаяния Танакалаян от разбитата глава на дестраянта потекоха вади водниста течност.
Той просто се… разтапяше. Танакалаян виждаше как сивата каша кипи и се покрива с прозрачни петна мазнина.
Ужасно му се искаше да закрещи, да изригне ужаса си, но го бе завладял един още по-дълбок страх. „Той не пожела да приеме прегръдката ми. Провалил съм го, така каза. И че ще ги проваля всички.“
„Измяна?“
„Не, това не мога да го повярвам.“
„Няма да го повярвам.“
И макар да знаеше, че Рун’Турвиан е мъртъв, Танакалаян му заговори:
— Провалът, дестраянт, беше ваш, а не мой. Далече отпътувахте, нали? Допускам, че… не е толкова далече. — Замълча, мъчеше се да овладее трепета, който го беше обзел. — Дестраянт. Сър. Радвам се, че отхвърлихте прегръдката ми. Защото вече разбирам, че не я заслужавахте.
Не, той не беше просто Щит-наковалня. Не по начина, по който бяха всички преди него, всички онези, които бяха живели и умирали под бремето на тази титла. Не го интересуваше пасивното приемане. Щеше да поеме тленната болка върху себе си, да. Но не безразборно.
„Аз също съм смъртен в края на краищата. Присъщо ми е да мога да претеглям оценката си. За това кое е ценно. И кое не е.“
„Не, няма да бъда като другите Щит-наковални. Светът се е променил — и ние трябва да се променим с него.“ Взря се отново в разтопената каша — единственото, което бе останало от дестраянт Рун’Турвиан.
Щеше да е потрес. Смут и изкривени от страх лица. Орденът щеше да е в хаос и щеше да се падне на Смъртния меч и на Щит-наковалня да задържат здраво кормилото, докато не бъде издигнат нов дестраянт от редиците на братята и сестрите.
По-непосредствената грижа обаче за самия Танакалаян бе това, че нямаше да са защитени с магия при влизането в канала. По негова преценка — колкото и да беше колеблива точно сега — тази новина бе от първостепенно значение.
Смъртният меч трябваше да почака.
Все едно, той нямаше какво да й каже.
„Прегърнахте ли нашия брат, Щит-наковалня?“
„Разбира се, Смъртен меч. Болката му вече е с мен, както и спасението му.“
Умът оформя навиците, а навиците пренастройват тялото. Ездач, цял живот изкарал на конски гръб, ще върви с огънати крака, морякът ще стои разкрачен широко, колкото и да е сигурна опората. Жени, които имат навика да навиват кичурчета коса, след време ще седят с глава, кривната на една страна. Някои хора, склонни да се тревожат непрекъснато, може да скърцат със зъби, а годините ще стегнат мускулите на челюстите им и ще изтъркат кътниците им до гладки бучки.
Йедан Дериг, Стражът, крачеше разсеяно по брега. Нощното небе, така познато за човек, цял живот будувал в часовете, предшестващи изгрева на слънцето, сега му се разкриваше като чуждо, напълно лишено от предсказуемото, от познатото, и мускулите на челюстта му се движеха в постоянен и непрестанен ритъм.
По повърхността на протока пълзяха зеленикавите отражения на комети, като светещите водни духове, каквито често се сбират зад кърмата на корабите. Странници имаше в небето. Приближаваха се нощ след нощ, сякаш някой ги бе призовал. Замъглената луна беше залязла, което донякъде бе облекчение, но Йедан все още можеше да види неспокойното поведение на прилива — нещата, които доскоро бяха сигурни, вече не бяха сигурни. Имаше основания за тревога.
Към брега идваше страдание и шейките нямаше да бъдат пощадени. Беше го споделил със Сумрак и беше видял усилващия се страх в сълзящите очи на вещиците и маговете, което го навеждаше на подозрението, че те също са усетили приближаването на нещо огромно и ужасно. Уви, общите страхове не съживяваха готовността за съдействие — за тях политическата борба си оставаше, беше се усилила дори.
Глупци!
Йедан Дериг не беше от приказливите. Можеше да разполага със сто хиляди думи в главата си, готови буквално за безброй варианти на преподреждане, ала това не означаваше, че го терзае нуждата да ги изрича на глас. Като че ли нямаше много смисъл в това, а според опита му колкото по-дълбока ставаше сложността, толкова повече намаляваше разбирането. Беше убеден, че това не е недостатък в умението да се общува, а във влагането на усилие и разум. Хората живееха затънали в блато от чувства, които полепваха като бучки кал по всяка мисъл, забавяха тези мисли и ги правеха почти безформени. Вътрешната дисциплина, нужна за да се очисти човек от тази склонност към затлачване, обикновено се оказваше прекалено строга, прекалено мъчителна и просто адски трудна. Това всъщност предопределяше нежеланието да се вложи нужното усилие. Другият проблем бе в една всъщност жестока преценка, свързана с осъзнаването, че на света глупавите хора са много повече от умните. Трудността се изразяваше в присъщата за глупавите дарба да прикриват собствената си глупост. Истината рядко се разкриваше в откровено мръщене или в искрено сбръчкване на челото. Издаваше се по-скоро в подозрителен поглед, в нерешителност, изразена в небрежно отхвърляне или в упорито мълчание, предназначено да изрази някаква степен на замислена разсъдливост, каквато в действителност не съществуваше.