Йедан Дериг нямаше време за подобни игри. Можеше да надуши идиот от петдесет крачки. Наблюдаваше хитрите им измъквания, слушаше самодоволното им бръщолевене и непрекъснато се чудеше защо така и не могат да стигнат до наистина същественото осъзнаване, че количеството усилие, влагано в скриването на собствената им глупост, би им послужило по-добре, ако се вложи в съдържателно напрягане на малкото ум, с който разполагат. Стига, разбира се, това подобрение изобщо да беше възможно.
В обществото съществуваха твърде много механизми, предназначени да скриват и всъщност да глезят хилядите и хиляди глупци, особено след като глупците като цяло представляваха мнозинството. В добавка към тези механизми човек също така можеше да открие всевъзможни клопки, капани и примки, всички изобретени с едничката цел да изолират и след това да унищожат умните хора. Никакъв аргумент, колкото и гениален да е, не може в края на краищата да надвие забития в гърба ти нож. Нито брадвата на палача. А кръвожадността на една тълпа винаги е по-гръмка от един самотен разумен глас.
Истинската опасност, разбираше Йедан Дериг, трябваше да се търси в скритите измамници — онези, които можеха да се правят на глупаци, но при все това притежаваха известна хитрина, която, макар и тясно ограничена до непосредственото удовлетворяване на амбициите им за високо положение, се оказваше изключително способна да експлоатира както глупавите, така и умните. Това бяха хората, жадни за власт — и тези хора най-често успяваха да се сдобият с нея. Понеже никой гений няма доброволно да приеме истинската власт, разбира се, след като е наясно с гибелните й последици. А глупците никога не могат да я задържат задълго, освен ако не се примирят с ролята на марионетки, в който случай властта, която държат в ръцете си, е илюзия.
Събери едно скромно множество от такива скрити измамници — хора с посредствена интелигентност, хитри и злонамерени, с алчна амбиция — и сериозната неприятност е гарантирана. Очебиен пример за това можеше да се намери в сборището вещици и магьосници, които доскоро бяха управлявали шейките — доколкото можеше да се управлява един разпръснат, раздробен и потиснат народ.
Стиснал челюсти, Йедан Дериг се наведе. Леките вълни лизнаха ботушите му, водата закъркори в следите, оставени от тях по мекия пясък. Ръцете му трепереха, всичките му мускули бяха изтръпнали от умора. Соленият лъх на брега не можеше да отмие вонята в ноздрите му.
Зад него, в жалката купчина колиби отвъд пясъчната ивица, бяха започнали да се разбуждат гласове. Чу, че някой идва към брега. Стъпките бяха плахи и колебливи.
Йедан Дериг бръкна в студената вода и онова, което доскоро бе ясно, изведнъж се замъгли и разми на тъмни петна. Той загледа как вълните леко засмукват петната навътре и зареди в ума си молитва.
Тя застана зад него.
— В името на Празния трон, Йедан, какво си направил?!
На ужасеното неверие на сестра си той отвърна с:
— Убих ги всичките освен две, кралице.
Тя го заобиколи, нагази във водата, застана срещу него, вдигна главата му и се взря в очите му.
— Но… защо? Нима си помисли, че няма да мога да се справя с тях? Че ние няма да можем?
Той сви рамене.
— Те искаха крал. Който да те държи подвластна. Когото те на свой ред да държат в ръцете си.
— И затова ги изби? Йедан, голямата къща се е превърнала в кланица! И наистина ли си мислиш, че можеш просто така да измиеш ръцете си от онова, което си направил? Току-що си изклал двайсет и осем души. Шейки. Моя народ! Старци и старици! Изклал си ги!
Той я изгледа намръщено.
— Моя кралице, аз съм Стражът.