Тя го зяпна. Изписаното на лицето й говореше съвсем ясно. Вярваше, че брат й е полудял. Беше стъписана от ужас.
— Когато Пули и Скуиш се върнат, ще убия и тях — увери я той.
— Няма.
Разбираше, че разумният разговор със сестра му е невъзможен. Не и в този момент, докато в селото се извисяваха викове на потрес и скръб.
— Моя кралице…
— Йедан! — изохка тя. — Нима не разбираш какво си ми причинил? Не разбираш ли, че тази рана, която си нанесъл… да направиш такова нещо заради мен… — Не довърши и той видя сълзи в очите й. А после погледът й се вледени и тонът й стана твърд: — Останали са ти две възможности, Йедан Дериг. Оставаш и ще бъдеш даден на морето. Или приемаш изгнанието.
— Аз съм Стражът…
— Тогава ще бъдем слепи за нощта.
— Това не може да се допусне!
— Глупак. Оставил си ме без избор!
Той бавно се изправи.
— Тогава ще приема морето…
Тя се обърна към тъмните вълни. Наведе глава, раменете й се разтърсиха и гласът й излезе на хрип:
— Не. Махни се оттук, Йедан. Иди на север, в старите земи на Едур. Няма да приема още една смърт в мое име — нито една. Колкото и да е заслужена. Ти си моят брат. Върви си.
Не беше от измамниците, той го знаеше. Нито беше глупава. При безкрайната съпротива на сборището бе имала по-малко власт, отколкото й повеляваше титлата. И може би с цялата си интелигентност Ян Товис се беше примирила да приеме това ограничение. Ако вещиците и магьосниците се бяха оказали толкова мъдри и трезви, че да осъзнаят гибелната съблазън на амбицията, той щеше да остави нещата каквито бяха. Но те не мислеха за равновесие. Искаха онова, което бяха загубили. Не бяха показали благоразумието, което ситуацията налагаше.
Затова ги беше премахнал и властта на сестра му вече бе абсолютна. Смутът й бе съвсем разбираем. Рано или късно тя щеше да проумее онова, което бе нужно тепърва. А именно — завръщането му като Страж. Като баланс на безконтролната й власт.
Щеше да бъде търпелив.
— Ще направя както казваш — отвърна той.
Тя не пожела да се обърне. Затова Йедан Дериг кимна мълчаливо и тръгна на север по брега. Беше оставил коня си и едно товарно животно вързани на двеста крачки по-натам, точно над линията на прилива. Сигурна мярка на благоразумие, в края на краищата, е точно да предвидиш последствията. Съживените емоции могат да удавят човек толкова лесно, колкото и прибоят, а той нямаше желание да усилва повече терзанията й.
Скоро слънцето щеше да се вдигне, макар че с дъжда по пътя блесналото му око едва ли щеше да се вижда дълго, а това също беше добре.
Странници се носеха в нощното небе и ако шейките изобщо можеха да се надяват да преживеят онова, което идеше, политиката на измяна трябваше да бъде пометена. Окончателно.
Беше негова отговорност в края на краищата. Навярно сестра му беше забравила прастарите клетви, обвързващи Стража. Но той не ги беше забравил. Тъй че беше направил необходимото.
Никакво удоволствие не бе изпитал. Удовлетворение, да, каквото щеше да изпита всеки благоразумен, умен човек, успял да прочисти водата от множество късогледи акули. Но не удоволствие.
Вървеше по брега. Вдясно от него сушата изсветляваше.
Но морето отляво си оставаше тъмно.
Понякога границата между двете изтъняваше неимоверно.
Пули пристъпваше от крак на крак, зяпнала в ямата. Трапът гъмжеше от змии, лениви в началото, но сега, докато денят се затопляше, се гърчеха като червеи в отворена рана. Тя подръпна носа си, който напоследък я засърбяваше всеки път, щом се върнеше към навика да си дъвче устните, но смъденето не се махна. Което означаваше, разбира се, че е задъвкала сбръчканите гънки плът, покрили останалото от зъбите й.
Стареенето си беше мъка. Първо провисна кожата. После на всяко място се настаниха болежки, дори по места, които не съществуваха. Жегвания, сърбежи и спазми, а през цялото време кожата продължаваше да провисва, бръчките ставаха по-бръчкави, гънките се нагъваха още повече и всичката красота си отиваше. Извивката на щръкналия задник, невинността на стегнатите цици. Лицето, още годно да устои на вятър и слънце, устните, още сладки и меки като бучки топена мас. Всичко си отиде. Остана само един ум, който все още си въобразяваше, че е млад, че бъдещето му се е ширнало навън, докато той стои заклещен в торба отпуснато месо и трошливи кокали. Не беше честно.
Подръпна отново носа си, за да се разсее от тези мисли. И друго имаше обаче. Продължаваха да растат точно тези части, които не трябваше. Уши и нос, брадавици и бенки, косми избиваха навсякъде. Тялото забравяше собствените си правила, плътта оглупяваше, а бистрият ум вътре можеше да хленчи колкото си ще, но нищо реално не се променяше, освен към все по-лошо.