„Братя и сестри! Извадете мечовете! Потоците трябва да потекат пурпурни в ответ на поруганата ни чест! На бой! Врагът е от всички страни!“
Аха.
Танакалаян обаче не само че не беше пожелал да прегърне дестраянта в смъртната му болка, но не изпитваше никаква охота да хвърля Сивите мечове в такова опустошително безумие. Обясненията на стареца — основанията му, подробностите — буквално не съществуваха. Липсваше съществена информация. Един герой без цел бе като сляпа котка в яма, пълна с псета. Кой можеше да предвиди посоката на удара на Кругава?
Не, това трябваше да се обмисли трезво. В уединение, спокойно и разсъдливо.
Смъртният меч посрещна ужасната вест за смъртта на дестраянта общо взето по очаквания начин. Коравото лице стана още по-кораво, очите блеснаха като лед, започнаха да се трупат въпроси, на които Танакалаян или не можеше да се надява, че ще намери отговор, или, както се оказа, не желаеше да отговори. Въпросите и неизвестните бяха най-опасните врагове за такива като Смъртния меч Кругава, които вирееха най-добре в увереност, независимо от отношението си към реалността. Той видя как тя се разколеба, след като цялата опора под краката й изведнъж се оказа несигурна; видя как потрепери ръката й, нетърпелива сякаш да се вкопчи в дръжката на меча и да потърси сигурното обещание на тежкото желязно острие; и как инстинктивно изправи рамене, като в очакване на тежестта на ризницата — защото тази новина със сигурност налагаше да облече доспехите. Но той я беше заварил неподготвена и уязвима, а това като нищо можеше само по себе си да се окаже вид измяна и той разбра, че трябва да внимава, да покаже пред нея повече безпомощност, отколкото самата тя навярно изпитваше; да изрази в очите си и в несъзнателните жестове неимоверната нужда от увереност. Накратко — да подири като малко дете суровото й, вдъхващо сигурност величие.
Ако това го превръщаше в жалко същество, в лицемер, в интригант и лукав манипулатор, да, тези обвинения бяха жестоки. Щеше да се наложи да ги обмисли колкото може по-обективно и да не си спести никаква присъда, колкото и да се окажеше сурова и тежка.
Предшествениците му Щит-наковални изобщо нямаше да се притеснят, разбира се. Но липсата на преценка за себе си, отказът да подложиш на изпитание собствените си допускания и убеждения можеше да доведат до невъзможност да съдиш другите. Представи си до какво варварство би могла да доведе такава нечовешка позиция. Не, тази игра бе крайно арогантна и той нямаше да я играе.
Освен това всичките привидно инстинктивни подкани към нея да не забравя висшата си отговорност бяха всъщност най-подходящото, което трябваше да направи. Нямаше да е от полза за никого, ако Кругава изпаднеше в крайна скръб или пък, Вълците да не дават, в открита паника. Бяха отплавали на война и бяха загубили своя дестраянт. Голите факти бяха достатъчно обезпокоителни.
Тя трябваше да се втвърди като стомана и нейният Щит-наковалня трябваше да види точно това в този миг насаме, а след предполагаемия успех щеше да намери нужната увереност в себе си и да повтори суровия ритуал пред братята и сестрите на Ордена.
Но втората сцена трябваше да почака, защото бе дошло времето да срещнат пратениците на Болкандо и Танакалаян се чувстваше спокоен, докато ботушите им хрущяха по осеяния с натрошени корали бряг. Вървеше на една крачка зад Смъртния меч.
Въздухът беше душен, от ослепително бялата ивица бряг извираше зной. Натрошените рачешки черупки бяха почервенели на слънцето, струпани в накъсан низ покрай най-високата линия на прилива. Дори накацалите по избелелите като кост изтръгнати мангрови коренища чайки изглеждаха изтощени до смърт.
Двамата периши изгазиха пясъка и продължиха по широкото ветрило на тинестия речен бряг от лявата им страна. Пространството бе осеяно с избуяли туфи лятна светлозелена трева. Покрай брега стоеше дълга колона стражи на Болкандо, на двайсетина крачки от редиците затънали в калта дънери. Странно, но всичките тези стражи, високи, тъмнокожи, с варварски пъстри кожени наметала, стояха с лице към водата, обърнали гръб на двамата гости периши.
Миг след това Танакалаян се стъписа, понеже някои от дънерите започнаха да се мятат в тинята. Той извади далекогледа от калъфа, за да ги огледа по-добре. Бяха гущери! Огромни гущери. Нищо чудно, че воините на Болкандо стояха с гръб към гостите си!