Кругава не издаде с нищо, че е забелязала сцената край реката.
Павилионът на Болкандо бе огромен, явно с десетки помещения. Платнищата на главния вход бяха дръпнати и стегнати с позлатени токи за резбованите дървени пилони. Слънчевата светлина, процеждаща се през изкусно тъкания балдахин, превръщаше пространствата вътре в прохладен мек свят от кремаво и златно и Танакалаян и Кругава спряха, щом прекрачиха входа, смаяни от блажената хладина. Лъхащият в лицата им въздух носеше аромата на непознати благовония и подправки.
Очакваше ги някакъв служител, облечен в сърнешка кожа и със сребърна ризница, толкова тънка, че нямаше да може да спре и детска кама. Лицето му беше забулено. Той се поклони и с мълчалив жест ги покани да тръгнат по заграден с копринени завеси коридор. В другия му край, на петнайсетина крачки, стояха двама стражи, и те със същите дълги и тънки ризници. В тесните им колани бяха затъкнати метателни ножове, по два на всяко бедро. Кожените ножници, пристегнати под лявата ръка и обшити с парчета кост, издаваха по-големи оръжия, къси саби навярно, но сега бяха празни. Войниците носеха плитки шлемове без лицев предпазител и когато се приближи достатъчно, Танакалаян с изненада видя, че суровите им лица са нашарени с гъста плетеница от белези, като всяка срязана бразда е запълнена с тъмночервена боя.
Стражите стояха мирно и с нищо не показаха, че са забелязали двамата гости. Кругава мина между тях и Танакалаян я последва на стъпка по-назад.
Залата беше просторна. Всички мебели — а те бяха много — като че ли бяха направени от свързващи се сегменти и сякаш бе възможно да се сгънат или разглобят, но това с нищо не намаляваше изящната им красота. Не се виждаше и парче дърво, непокрито с лъскав кремав лак, който навяваше на Щит-наковалня мисълта за излъскана кост.
Очакваха ги двама сановници, и двамата седнали от едната страна на правоъгълна маса, на която бяха подредени бокали от ковано сребро, по три пред всеки стол. Зад двамата стояха слуги, имаше и още двама зад столовете, предназначени за перишите.
По стените отляво и отдясно бяха окачени пана в дървени рамки, но платът не бе изпънат и изобразените по тях сцени — усамотени безлюдни градини — сякаш преливаха, изпълнени с движение. Танакалаян осъзна, че са изработени от най-нежни коприни, нарочно, за да оживяват от въздушните течения. Ето защо от двете им страни, докато вървяха към столовете, от каменни извори бликаше вода, цветчета се полюшваха под нежната, недоловима милувка на вятъра, пърхаха листа, а острият мирис на подправки във въздуха още повече подсилваше тази илюзия за градина. Дори светлината, прозираща през балдахина, беше изящно изпъстрена.
Смъртен меч Кругава, разбира се, бе закалена, може би дори безразлична към тези неща и му напомни неумолимо за връхлитащ през храсти глиган, докато крачеше след нея към очакващите ги места.
Сановниците станаха в знак на уважение точно в мига, в който облечените в тежка дрънчаща броня гости спряха пред тях. Кругава заговори първа, на търговската реч.
— Аз съм Кругава, Смъртен меч на Сивите мечове. — След като заяви това, смъкна тежките си ръкавици. — С мен е Щит-наковалня Танакалаян.
Всички слуги вече им наливаха тъмна течност от една от трите големи стъкленици. Двамата представители на Болкандо вдигнаха пълните си бокали и Кругава и Танакалаян последваха примера им.
Мъжът отляво, може би в седмото си десетилетие — тъмното му лице бе нашарено с отрупани с накити белези, — отговори на същия език:
— Добре дошли, Смъртен меч и Щит-наковалня. Аз съм канцлер Рава от кралство Болкандо и говоря от името на крал Таркуф на тези преговори. — След това посочи много по-младия мъж до себе си. — Това е конквестор Авалт, който командва кралската армия.
Воинската професия на Авалт личеше съвсем явно. В добавка към същата ризница, каквато носеха стражите в коридора, имаше метални налакътници и наколенници. Освен четирите метателни ножа, с прости дръжки и излъскани от дълга употреба, носеше къс меч, прибран в ножница под дясната му ръка, и крива сабя под лявата. Ивици плетено желязо покриваха ръцете му от китките до ставите на пръстите, а след това продължаваха по дължината на четирите пръста, с издължено парче извито желязо, предпазващо горната половина на палците. Шлемът на конквестора — с набузници и предпазител за носа, изкован в подобие на змия със странно плоска глава — бе поставен на масата. Множество белези красяха лицето на воина, като най-големият минаваше диагонално през дясната му буза и свършваше при ъгълчето на стиснатите му устни. Това, че ударът е бил жесток, личеше по хлътналата кост.