След като представянията приключиха, двамата мъже от Болкандо вдигнаха бокалите си и всички отпиха.
Течността бе противна и Танакалаян едва се сдържа да не повърне.
Като видя израженията им, канцлерът се усмихна.
— Да, отвратително е, нали? Кръв от четиринадесетата дъщеря на краля, смесена с мъзга от кралското дърво Хава — същото дърво, дало острия трън, който отвори вената й. — Помълча, после добави: — Според обичая на Болкандо в чест на официални преговори той трябва да принесе в жертва едно от собствените си деца, в доказателство за своя ангажимент към договореностите.
Кругава остави бокала си може би малко по-силно, отколкото бе нужно, но си замълча.
Танакалаян се покашля.
— Въпреки високата чест, която ни се оказва с това жертвоприношение, канцлер, съгласно нашия обичай сега трябва да скърбим за смъртта на четиринадесетата дъщеря на краля. Ние перишите не проливаме кръв преди преговори, но ви уверявам, че нашата дума, щом бъде дадена, е също така обвързана с чест. Ако обаче очаквате доказателство за това, сме затруднени.
— Не е необходимо доказателство, приятели — усмихна се Рава. — Кръвта на девственото дете вече е в нас, нали?
Когато слугите напълниха втория от трите бокала, подредени пред всеки от тях, Танакалаян усети как Кругава настръхна. Този път обаче течността бе прозрачна и от нея лъхна нежен дъх на цветя.
Канцлерът, който не можеше да е останал сляп за внезапния смут на перишите, отново се усмихна.
— Нектар от цветята шарада от кралската градина. Ще се уверите колко изключително прочистващо действа на небцето.
Отпиха и наистина, струята сладко освежително вино им донесе осезаемо облекчение.
— Шарадата — продължи канцлерът — се подхранва изключително от мъртвородените на съпругите на краля, поколение след поколение. Тази практика не е прекъсвана от седем поколения.
Танакалаян се изкашля тихо, усетил, че Кругава — сдържаността й бе рухнала окончателно — всеки момент ще запокити сребърния бокал в лицето на канцлера. Бързо остави своя, пресегна се и със съвсем малко усилие успя да го изтръгне от ръката й и внимателно да го постави на масата.
Слугите наляха последното приношение, което за Танакалаян приличаше на най-обикновена вода, въпреки че, естествено, това наблюдение вече не изглеждаше толкова убедително, колкото може би му се искаше. „Последно прочистване, да. От кралския кладенец, където държат кокалите на сто гниещи крале. Превъзходно!“
— Изворна вода — заяви канцлерът, но гласът му прозвуча някак напрегнато, — в случай, че ожаднеем в многословието си. Е, моля, заемете местата си. След като приключим със словата, ще пируваме с най-отбраните ястия, които кралството може да предложи.
„Тестисите на шестия син? Лявата цица на третата дъщеря?“
Танакалаян почти чу вътрешния стон на Кругава.
Когато се изрекоха последните думи за сбогом и двамата варвари поеха обратно към лодката си, слънцето вече се беше смъкнало ниско. Канцлер Рава и конквестор Авалт придружиха перишите точно до средата и изчакаха там, докато тромавият съд бе избутан от пясъците и заподскача над водата, докато гребците влязат в ритъм. След това двамата сановници се обърнаха и закрачиха небрежно назад към павилиона.
— Любопитно е, нали? — измърмори Рава. — Тази тяхна безумна нужда да рискуват на изток.
— Без да се вслушат във всичките предупреждения. — Авалт поклати глава.
— Какво ще кажеш на стария Таркуф? — попита канцлерът.
Конквесторът сви рамене.
— Да даде на глупаците каквото им трябва, разбира се, с минимално пазарене по цената. Също така ще посъветвам да наемем спасителен флот от Дийл, който да тръгне след корабите им. Да ги последва поне до брега на Пеласиарско море.
— Съвсем правилно, Авалт — измърмори Рава.
Влязоха в павилиона, продължиха по коридора и се върнаха в главната зала, отново в безопасната компания на слугите, чиито тъпанчета бяха прободени и езиците им — отрязани. Все пак винаги съществуваше опасността от шпиони, които могат да четат по устните, което означаваше, че тези четирима нещастници ще умрат преди залез-слънце.
— Тази тяхна сухопътна сила, която трябва да мине през кралството — каза Рава, след като отново се настани до масата. — Предвиждаш ли някакъв проблем?
Авалт взе втората стъкленица и си наля още вино.
— Не. Перишите държат много на честта. Ще останат верни на думата си поне по време на марша. Тези, които се върнат от Пустинните земи — стига някои да успеят, — няма да са в състояние да направят кой знае какво, освен да се подчинят на волята ни. Ще съберем всички ценности от оцелелите и ще ги продадем като кастрирани роби на дрешите.