— Казах вече — възнамерявам да остана тук тази нощ.
Нещо в тона му я накара да се обърне. Непосредствената й реакция бе да го изрита навън, макар и само за да наблегне на факта, че той все пак е гост, а не проклет от Блудния член на домакинството. Но беше доловила шепота на желязо в думите му.
— Проблеми в малазанската казарма ли, капитане?
— Има един вещ в морската пехота…
— Вещ в какво? Би ли ме запознал с него?
Погледът му пробяга настрани. Той бавно се надигна в леглото и опря гръб на стената.
— Вещ е нашият вариант на гадател на Плочите. Все едно, адюнктата е разпоредила… гадаене. Тази нощ. Някъде по това време.
— И?
Мъжът сви рамене.
— Може би съм просто суеверен, но самата идея за това ме изнервя.
„Нищо чудно, че беше толкова енергичен.“
— И искаш да останеш тук колкото може по-дълго.
— Аха.
— Добре, Рутан. Би трябвало да се върна до разсъмване, надявам се. Може да закусим заедно.
— Благодаря, Шурк. А, приятно прекарване и гледай да не се умориш.
„Няма начин, скъпи.“
— Почини си — каза му тя, докато отваряше вратата. — Утре сутринта ще ти трябват сили.
Винаги им давай нещо, преди да си тръгнеш. Нещо, което да подхранва очакването, след като очакването може толкова добре да заслепи един мъж до някои явни несъответствия в… хм, апетита. Заслиза по стълбите. Карамфилово масло. Нелепо. Налагаше се поредна визита при Селуш. Нивото на поддръжка на Шурк Елале ставаше все по-сложно напоследък, да не говорим колко скъпо.
Щом излезе, се сепна, като видя огромната фигура, надвиснала от отсрещния алков.
— Ублала! Сенките на Празния трон да те вземат дано, стресна ме. Какво правиш тук?
— Кой е той? — изръмжа великанът. — Ще го убия заради теб, ако искаш.
— Не, не искам. Ти пак ли си почнал да ме следиш? Слушай, вече ти го обясних това, нали?
Ублала Пунг наведе очи и измърмори нещо неразбираемо.
— Какво?
— Да. Казах „да“, капитане. О, иска ми се да избягам!
— Мислех, че Техол те е включил в Кралската гвардия — каза тя с надеждата да го разсее.
— Не обичам да лъскам ботуши.
— Ублала, трябва да го правиш само веднъж на няколко дена — или може да си наемеш някой…
— Не моите. На всички други.
— На другите гвардейци?
Той кимна унило.
— Ублала, повърви с мен — ще те черпя едно питие. Или три. — Тръгнаха по улицата към моста над канала. — Слушай, онези гвардейци просто се възползват от добротата ти. Не си длъжен да им лъскаш ботушите.
— Не съм ли?
— Не си. Ти си гвардеец. Ако Техол знаеше за това… хм, може би трябва да кажеш на приятелите си в гвардията, че ще споделиш едно-друго с най-добрия си приятел, краля.
— Той е най-добрият ми приятел, нали? Даде ми пиле.
Минаха по моста, като пъдеха с ръце рояците тлъсти мухи, и продължиха по широка улица покрай един от нощните пазари. Малазанските войници, които се шляеха тук, бяха повече от обичайното, забеляза тя.
— Точно така. Пиле. А човек като Техол не би разделил пиле с кого да е, нали?
— Не знам. Може би.
— Виж, Ублала, довери ми се за тези неща. Ти имаш приятели по високи места. Кралят, канцлерът, Цеда, кралицата, Кралският меч — всеки от тях с радост би разделил пиле с теб и можеш да си сигурен, че няма да са толкова щедри с никого от съгвардейците ти.
— Значи не съм длъжен да лъскам ботуши?
— Само своите или можеш да наемеш някой да го прави.
— Ами кърпенето на скъсано по униформите им? Точенето на ножовете и мечовете им? Ами прането на долните им гащи…
— Спри! Никакви такива… и вече особено държа да обещаеш, че ще поговориш с приятелите си. С който и да е от тях. Техол, Бъг, Брис, Джанат. Ще го направиш ли заради мен? Ще им кажеш ли какво те карат да правиш другите гвардейци?
— Добре.
— Хубаво. Ония кучи синове, другарите ти в гвардията, ще си имат големи неприятности. А, ето една подходяща кръчма — използват пейки вместо столове, тъй че няма да стърчиш като последния път.
— Хубаво. Жаден съм. Ти си добра приятелка, Шурк. Искам да се чукам с теб.
— Колко мило. Но просто разбери, много мъже се чукат с мен и това не бива да те притеснява, нали?
— Добре.
— Ублала…
— Да, добре, обещавам.
Отрядът яздеше в бавен тръс към град Ледерас и Кисуеър седеше оклюмала в седлото. Не поглеждаше към сестра си, Синтър, за да не би чувството за вина, което изпитваше, да пропълзи и да стисне в болезнена хватка душата й и да я повлече към забвението.